Питер Мэй - Шахматните фигури

— В тази къща съм прекарала половината си живот. С мама и татко. Имам… имам щастливи спомени. Понякога, ако просто дойда тук и затворя очи, мога пак да се върна в онова време. Само за кратко, но и това ми стига. Нали разбираш, когато животът е толкова говнян. — Тя прехапа покритата си с пиърсинги долна устна. — Обичах майка си тя ми липсва.

— А баща си?

— Какво за него?

— Също ли го обичаш?

— Сигурно се шегуваш. Той ме прави за срам. Мразя го!

— Което е просто още един начин да кажеш, че го обичаш.

— Що за глупости?

— Не са глупости. Щом изпитваш толкова силни чувства, та да твърдиш, че го мразиш, причината почти сигурно е, че го обичаш, но ти е неприятно да си го признаеш.

Лицето на момичето се сгърчи в презрителна гримаса.

— Това са шибани тъпотии. — Фин не отвърна нищо, при което увереността й се поколеба и тя опита да си я възвърне. — Все едно ти си щял да кажеш на родителите си, че ги обичаш, когато си бил на моята възраст.

— Моите родители загинаха в автомобилна катастрофа, когато бях още малък.

Бих дал всичко на света, за да мога да им кажа, че съм ги обичал.

Ана го изгледа с широко отворени, преценяващи очи. За втори път в течение на краткия им разговор той споделяше дълбоко съкровени неща и тя се чудеше защо.

Може би защото бе по-лесно да го сториш пред непознат, от когото не се чувстваш неловко и който няма да те съди, защото нищо не ви свързва.

— Бих предпочела да съм при татко, отколкото при Кени. — Тя направи пауза, сякаш да асимилира собственото си признание. — Не че имам нещо против Кени. Той е свестен и мисля, че мама го обичаше. Но не ми е баща. — Последва дълбока въздишка и безпомощно тръсване на глава. — Само татко да не беше такъв задръстен задник!

Отвън междувременно бе спряла кола, но никой от тях не я беше чул, затова и двамата се сепнаха от почукването на вратата, последвано от появата на млада жена към трийсетте.

Тя не бе лишена от привлекателност — с дълга до раменете руса коса, развята и разрошена от вятъра. Носеше изгладен черен панталон, бяла блуза и разкопчано сиво яке, а в ръката й имаше кожена чанта за документи. Фин се изправи.

— Господин Макаскил? — примигна тя насреща му със сивите си очи, още непривикнали към сумрака в помещението.

— Кой иска да знае?

— Казвам се Маргарет Стюарт. — Жената пристъпи да се ръкува с него.

Изглеждаше малко неспокойна, а очите й се стрелнаха към Ана и после обратно към него. — Работя към социалната служба в Сторноуей и трябва да изготвя доклад по делото „Макаскил срещу Маклийн“. За попечителство над непълнолетната Ана Макаскил.

Фин кимна по посока на момичето.

— Значи двете не сте се срещали досега?

Маргарет смръщи чело.

— Това ли е Ана?

— Да виждате друга наоколо? — Агресивността на тийнейджърката се бе възвърнала.

— Мислех, че двамата с баща ти не се разбирате — рече объркана социалната работничка.

— Кой твърди това? — попита остро Фин.

— Опасявам се, че не мога да ви кажа. — Тя вече бе явно смутена.

— Защо тогава не попитате самата нея? И без това вероятно ще трябва да я интервюирате.

Както той, така и Маргарет обърнаха глави към Ана, чиято предизвикателна фасада изведнъж се пропука. Тя издаде напред долната си челюст и гневно ги изгледа подред. Фин повдигна вежда с половин сантиметър, но момичето още се колебаеше, докато накрая мълчанието не стана съвсем неловко.

— Добре, по дяволите — избъбри накрая. — Обичам баща си, ясно? Защо иначе ще съм тук?

Това явно бе твърде далеч от очакванията на социалната работничка. Трябваше й известно време, преди да се поокопити и да се обърне към Фин:

— Дали ще е възможно да уредим разговор насаме, господин Макаскил?

— Сигурен съм, че Джон Ангъс ще се радва да се срещне с вас, госпожо Стюарт — отвърна той. — Но за целта ще трябва да питате него.

Лицето й се изчерви от смущение.

— О, помислих си, че… — Тя направи пауза. — Значи вие не сте господин Макаскил?

— Хайде да започнем отначало, става ли? — усмихна се Фин и й протегна отново ръка. Тя я пое неуверено. — Казвам се Фин Маклауд. Бивш инспектор от единбургската полиция. Сега отговарям за сигурността в имението Ред Ривър. Живея в Нес и съм един от най-старите приятели на Джон Ангъс Макаскил. Така че ако ви е нужна характеристика за него, с удоволствие ще ви я дам.

Докато се прибере обратно в Нес, почти се бе свечерило. След неуспеха да открие Уистлър у дома му, неговото изчезване започваше да го тревожи. Слънчевият промеждутък, траял един-единствен ден, вече бе преминал. На западния хоризонт се събираха легиони от тъмни облаци, а вятърът се усилваше, карайки тревите да се превиват като развълнувано море.