Питер Мэй - Шахматните фигури

— Дони Маклауд беше човекът, когото Калъм Джон Макаскил отърва от смърт онази нощ. Нямаше да си тук днес, синко, ако прадядото на това момче не бе извлякъл твоя дядо от потъващия „Йолар“.

Отвън се събрахме край моторите и дълго стояхме, без да продумаме, загледани във вълните, разбиващи се в далечината, и заслушани в шума на вятъра. Накрая Кени първи наруши тишината.

— Отивам в Сторноуей — каза. — Искам да посетя гроба.

Ние кимнахме и той се метна на седалката, ритна стартера и изпърпори нагоре по хълма.

— Мисля, че двамата с теб имаме да свършим нещо — обърнах се към Уистлър, щом той се изгуби.

Магазинът за корабно оборудване „Чарлз Морисън Лимитид“ се намираше на Банк Стрийт в Сторноуей — чудесна старомодна железария, с всевъзможни такъми и пособия, струпани зад широкия тезгях от тъмно дърво.

Уистлър и аз излязохме от него, понесли бутилка минерален терпентин, и примигвайки на слънцето, поехме надолу към вътрешното пристанище, където бяхме оставили моторите си.

Разстоянието до Холм Пойнт се изминаваше за по-малко от четвърт час, но пътьом се отбихме до гробището на Сандавик, за да вземем Големия Кени. Зърнахме го още отдалеч да стои пред един гроб, където вероятно бе положен прадядо му. После тримата оставихме возилата в края на шосето и отидохме пеша до паметника.

Аз бях взел в багажника си една стара фланела и с нейна помощ се заловихме старателно да търкаме и почистваме камъка, премахвайки десетилетията занемаряване и мръсотия, които скриваха думите в памет на мъжете, загинали в онази ужасна нощ.

Щом приключихме, седнахме на земята, опрели гърбове в металната ограда, и зареяхме погледи надолу, към Зверовете на Холм. Бавно движещи се пластове зелена вода се надигаха предпазливо около лъскавия черен гнайс и се разбиваха на бяла пяна в острите му ръбове, стенейки и въздишайки като живи.

Толкова много хора бяха загинали тук в първите часове на Новата година. Сред тях и прадядото на Кени. Докато гледах към скалите, пред очите ми изникваше фотографията, видяна същата сутрин в стария брой на Сторноуей Газет. Мачтата на „Йолар“, стърчаща над водата. Единствената още видима част от кораба. В ранни зори спасителите заварили само един човек да се държи със зъби и нокти за нея. Имало и други, но те един по един се предали, победени от студа, и морето ги погълнало.

Кени се изправи. Белегът върху бузата му бе необичайно зачервен.

— Е, ще се видим утре — каза и си тръгна, без да обели и дума повече.

Едва когато звукът на мотора му заглъхна в далечината, Уистлър запали нова цигара и се обърна към мен.

— Предполагам, това означава, че отсега нататък ще трябва да се грижа за теб.

— В смисъл? — изгледах го.

— Спасиш ли живота на някой човек, това те прави отговорен за него. Не виждам защо тази отговорност да не се предава от поколение на поколение.

По-късно, докато размишлявах върху казаното от него, ми мина през ум, че ако то е вярно, значи Джон Финли Маклауд трябва да се е чувствал отговорен за цял куп животи. А и до ден-днешен, щом спомените ме върнат към първия ден, в който чухме за „Йолар“, се чудя кой беше онзи старец, знаещ така добре имената ни.

Звукът на вятъра отвън едва успяваше да наруши тишината в къщата на Уистлър.

— Прадядото на твоя баща е спасил живота на дядо ми при бедствието с „Йолар“ — каза Фин.

Ана смръщи вежди.

— Това е бил кораб, с който мъже от острова се прибирали у дома в края на Първата световна война. Потънал е в една бурна нощ малко преди да достигне пристанището на Сторноуей и двеста и пет души са загинали.

— Господи — прошепна тя.

— Баща ти смята, че ако спасиш живота на някого, това те прави отговорен за него. И че отговорността се предава през поколенията.

Усмивката й бе леко недоверчива.

— Значи е решил да се грижи за твоя живот?

— Да. И дори го спаси, не много дълго след това.

— Разкажи ми.

— Друг път.

— Кой е казал, че ще има друг път?

— Може и да няма. — Фин замлъкна за секунда. — Какво правиш тук, Ана?

Сега беше неин ред да избегне погледа му. Тя извърна лице към пепелта на отдавна угасналия огън.

— Дошла си да видиш баща си ли?

— Не! — Отговорът бе яростен и незабавен. — Идвам тук само когато него го няма.

— Защо?

Очите й просветнаха като нажежени въглени. Фин разбираше вътрешната й борба. От една страна, защо бе длъжна да му казва? Кой бе той, та да се рови в душата й? Но от друга, той бе отговорил на нейните въпроси, бе споделил лични, болезнени за него неща.