Питер Мэй - Шахматните фигури

— В едно черно новогодишно утро край скалите, наречени Зверовете на Холм. На крачка от сторноуейското пристанище и пред очите на стотици хора, чакащи на кея. — Тя потъна в мисли за няколко минути, а аз не смеех да я подканя от страх да не замлъкне съвсем. Накрая отвори отново уста. — Било е през 1919 година. Първата световна току-що била приключила и, бога ми, достатъчно мъже вече били загинали в този безсмислен конфликт. Но останалите, оцелелите, били на път за дома. Копнеещи да стъпят отново на острова, където са родени, да усетят прегръдките на своите майки и съпруги, на своите синове и дъщери.

Леля ми имаше навика да изпива по една чаша вино с вечерята. Но сега придърпа бутилката и си наля втора.

— Били моряци от резерва на Кралския военноморски флот, от островите Луис и Харис. Докарали ги с влакове от Инвърнес и ги стоварили на кея на Кайл ъф Лохалш.

Контраадмиралът реквизирал една парна яхта, разнебитено старо корито на име „Йолар”, да превози онези, които не успели да се поберат на пощенския кораб „Макбрейн“. Повече от двеста и осемдесет души, ако не ме лъже паметта. — Тя поклати глава и отпи глътка вино. — Било е пълна безотговорност. Мъжете носели униформи и тежки ботуши. Нямало достатъчно спасителни жилетки, мнозина дори не могли да си намерят място за сядане. Морето също било бурно, но вече били близо до дома, виждали от борда светлините на брега. Някои твърдят, че екипажът пиел уиски, за да отпразнува Нова година. Дали е вярно или не, никога няма да узнаем, но капитанът взел грешен курс и вместо да влезе в пристанището, „Йолар” се натъкнал на подводния риф пред Холм.

Тя се изправи, взе чашата си и отиде до прозореца, от който се разкриваше гледка към залива отдолу. Можеше да види собственото си отражение в стъклото и зае поза, която според нея навярно подхождаше на описваната трагедия.

— Всъщност били само на метри от брега. Каква ирония само, след като са оцелели през всички тези години през войната. Някои загинали, блъскани от прибоя в скалите, други просто се удавили. Не умеели да плуват. — Тя хвърли кратък поглед към мен. — Знаеш как при островитяните. Едни били на средна възраст, други още тийнейджъри. Над двеста мъже се простили с живота, от които към сто и осемдесет тукашни. Някои села изгубили цялото си мъжко население, Финли. До крак.

Тя се обърна отново към стаята. Не можех да видя ясно лицето й на фона на угасващия ден зад прозорец — само смътни черти, откроявани от потрепващата светлина на свещите. Образът й изглеждаше кух, като череп, а косата — като тънък, рехав ореол край него.

— Веднъж, още като момиче, чух в селото да говорят за това. Единствения път, когато помня някой да го е споменавал. Телата пристигали в Нес на цели камари.

Конски каруци, натоварени с по пет-шест ковчега, се влачели по целия път покрай западния бряг.

Тя остави чашата и запали цигара. Димът обви главата й като дихание в мразовито утро.

— Ние загубили ли сме някого? Имам предвид, семейството?

— Не. Маклауд от Кробост извадили късмет. Твоят дядо също бил на борда.

Деветнайсетгодишно момче, прибиращо се след едва година служба. Бог знае как успял да се добере до брега. — Тя ме погледна странно, накланяйки глава встрани. — Бащата на баща ти. Ако се беше удавил заедно с останалите, сега нямаше да седиш тук.

И аз потреперих, точно както и по-рано, когато автобусът бе минал покрай кошарата.

— Кой е бил Джон Маклауд? — попитах съвсем тихо. — Има ли роднинска връзка с нас?

— Джон Финли Маклауд? Доколкото знам, не, само съвпадение на имената.

Според всички сведения той бил истински герой. По някакъв начин се добрал до брега с въже, точно под мястото, където днес се издига паметникът. Така спасил живота на четиридесет души, в това число и на твоя дядо.

Прекарах уикенда в мъгла от неувереност и потиснатост, неспособен да избягам от мисълта за всички онези клети мъже, оцелели във войната само за да умрат пред прага на домовете си. Дори фактът, че собственият ми дядо се спасил, оставяше в устата ми странно неприятен привкус. Отне ми известно време, докато го разпозная.

Вина.

Казват, че оцелелите при големи бедствия често са. преследвани от чувство за вина, задето те са живи, а толкова много други хора — не. Предполагам, че и аз по асоциация изпитвах нещо подобно. Ако дядо ми бе умрял заедно с останалите, нямало да се родя. Което ме караше да се питам защо изобщо съм се родил.

В събота вечер лошото време най-сетне ни връхлетя. Буреносни ветрове от югозапад, натежали черни облаци, леещи пелени от дъжд. Цяла неделя го наблюдавах унило как се стича по прозореца ми и нямах търпение да потегля за Сторноуей на сутринта.