Питер Мэй - Шахматните фигури

Вятърът носеше до слуха ни звуците на града, припрени и далечни, удавяни от шума на прибоя и крясъците на морските птици, които кръжаха и се гмуркаха за риба около нас.

Не правехме кой знае какво там. Просто се припичахме на слънце, пушехме, пиехме бира и се задявахме с момичетата, дошли да се повозят.

Дори да сме забелязали стария гранитен обелиск, стоящ насред своята ограда от ковано желязо на носа, сигурно сме го взели за някакъв паметник от войната. Но не вярвам някой от нас изобщо да му е обърнал внимание. До деня, в който онзи старец ни смъмри, задето не зачитаме мъртвите.

Беше петък следобед и понеже имахме свободни часове в училище, се бяхме възползвали от хубавото време да се поразходим до Холм, преди да вземем автобуса за дома. Старецът стоеше край ръждивата ограда — прегърбена фигура в черно, самотна сред високите бурени, с рядка, развята от бриза бяла коса.

Зърнах го, докато паркирахме, но бързо забравих за него. Между Уистлър и Големия Кени възникна свада, вече не помня по какъв повод, а и бях твърде зает да свалям едно симпатично дребно девойче на име Шонак, което бях докарал на мотопеда си. Имаше смехове и закачки, а някои от момчетата бяха докарали бира в багажниците си. Но ето че един глас се извиси над останалите — глас, изпълнен с неподправен гняв.

И със заплаха. Обърнах се и видях Уистлър да блъска Кени с две ръце в гърдите, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее и да отстъпи няколко крачки назад.

— Писна ми вече от твоите номера, Койнах — процеди, свъсен като буреносен облак.

Самият факт, че използваше келтското име на Кени, сочеше, че нещата са сериозни.

Последният събра останките от достойнството си и вирна брадичка.

— Ти си сериозно откачен, знаеш ли, Макаскил?

Заядливата забележка само доля масло в огъня и Уистлър се хвърли напред.

Кени отнесе един удар в главата и втори в корема, преди двамата да се строполят един връз друг на тревата. Кени вдигна коляно, целейки се в слабините на противника си, но не улучи и всички видяхме как устната му разцъфна, щом масивният юмрук на Уистлър влезе в съприкосновение с нея.

Трима или четирима от нас начаса се хвърлиха да ги разтървават. Сграбчихме едрия флейтист за ръцете и раменете и се помъчихме да го отскубнем от пъшкащия безпомощно Кени. Но Уистлър бе неудържим, изпаднал в един от онези изблици, при които губеше всякакъв контрол. Той обърна яростта си срещу нас, а за съжаление аз се оказах най-близо. Твърдите му като стомана кокалчета ме улучиха по слепоочието. От очите ми изхвръкнаха искри и аз се проснах по гръб, точно както и при втория случай, години по-късно. Докато дойда на себе си, Уистлър вече отново настъпваше към Кени, а от гърлото му се надигаше звук, подобен на животинско ръмжене. Никой от нас не можеше да се мери с него по сила, най-малко аз, но онази твърдоглава частица от мен, която винаги ме е вкарвала в неприятности, замъгляваше разсъдъка ми и ме караше да забравя всяка предпазливост и страх. Явно бе писано Уистлър и аз винаги да решаваме противоречията си с юмруци.

Атакувах с рамото напред, както ме бяха учили на игрището за ръгби, и го улучих малко над коленете Той се строполи като чувал с картофи, зарови лице в пръстта, а собствената му тежест изкара със свистене въздуха от дробовете му.

Предполагам, че е щял да ме убие, щом успее да си поеме дъх, ако не бе гласът, прозвучал сред тревожните и насърчителни викове на нашите другари.

Никой от нас не бе забелязал приближаването на стареца, но тонът му проряза глъчката, тънък и остър като рапира.

— Какво си мислите, че правите? Да се държите като идиоти в присъствието на мъртвите? Нямате ли малко уважение? — Думите му вероятно щяха да имат по-слаб ефект, ако бе заговорил на английски. Произнесени на келтски, те някак носеха повече тежест. Тишината се спусна отгоре ни като саван. Уистлър и аз продължавахме да лежим запъхтени на земята. Всички погледи бяха вперени в непознатия. Той носеше вехт черен костюм, а под него — сив пуловер, изцапан с лекета от храна. Шапката, която бе държал в ръка край паметника, сега бе надяната здраво на главата му. Тъмните му очи, полузасенчени от козирката, горяха от негодувание. Кожата му висеше на бръчки върху кокалестия череп, бледа като пергамент и осеяна на места с кафяви старчески петна. Той вдигна ръката, в която държеше бастуна си, и ме посочи с разкривен от артрит показалец.

— Би трябвало да се срамуваш от себе си, млади Финли Маклауд. — Сепнах се да чуя името си. Нямах представа кой е той. Докато се изправях с мъка на крака, той се обърна към слисания Уистлър. — Ти също, Джон Ангъс Макаскил. Никой от двама ви нямаше да е тук днес, ако Джон Маклауд не бе изтеглил въжето до брега.