Питер Мэй - Шахматните фигури

— Ей, ти! — викна ми от дъното на помещението едно едро рижаво момче с розовеещ петсантиметров белег на бузата. — Как се казваш?

— Фин. Фин Маклауд.

— И откъде си, Фин?

— От Кробост.

— Още един от Нес! — Така се наричаше местността в северозападния край на острова, където се намираше моето село. Членовете на бандата се разсмяха. Забелязах, че Мейрид хвърля поглед към мен, и целият пламнах. — Е, предполагам, че ставаш — продължи рижавият. — Аз съм Кени Джон, но всички ми викат Кени Мор. — Което на келтски значеше Големия Кени. — Ще ми трябва малко помощ да пренеса всички тези неща в залата.

— За какво ти е притрябвала помощ? Досега винаги си се справял сам. — Репликата на Уистлър бе предназначена за Кени, но очите му гледаха навъсено към мен.

— Заради новите тонколони и синтезатора на Роди. Не мога да мъкна всичко сам.

— Глупости! И без това достатъчно безделници се мотаят наоколо — отсече Уистлър и излезе.

— Не му обръщай внимание — ухили се Кени към мен. — Просто е кисел, защото те видя да се зазяпваш по Мейрид.

Изчервих се отново, този път до корените на косите, а Мейрид ми хвърли игрива усмивка. Тогава още нямах представа как обсебеността на Уистлър от това момиче ще оформи бъдещето му. Кени ми подаде един кашон.

— Кабелите се поставят тук. Всичките акуратно навити и подредени.

— А между Уистлър и Мейрид има ли нещо… — попитах го полугласно. — Нали се сещаш.

— На него му се ще — изсмя се Кени. — Както и на нас, останалите. Но тя е собственост на Роди. — Той извърна глава към лидера на групата, а после отново към мен. — Е, ще ми помагаш ли, или не?

Така се превърнах в нещо като хамалин на „Солас“ за останалата част от престоя си в гимназията „Никълсън”.

Също, станах член на мотоциклетната група. Бих казал „рокерска“, но това ще предизвика асоциации, които няма да са правилни. Ние бяхме просто няколко хлапета, които нямаха търпение да навършат шестнайсет, за да се сдобият с нещо бръмчащо на колела. Роди, естествено, бе първият, понеже неговите родители бяха по-заможни от нашите. Имаше лъскав червен мотопед и обикаляше с него из града, качил Мейрид отзад на багажника. Тя обгръщаше ръце около кръста му, а всички ние си представяхме какво е да я усещаш притисната така до себе си. Не съм сигурен доколко е било законно — имам предвид, да возиш пътник по този начин, — но полицаите никога не го спираха.

Предполагам, това разпали амбицията у повечето от нас и ето че ние един по един яхнахме малки, 50-кубикови возила, които всъщност не се различаваха твърде от велосипеди с двигател. Аз нямах други пари освен тези, които получавах, мъкнейки оборудването на „Солас“. Към петата година те свиреха по кръчми и забави из цял Луис и дори в Харис, а аз споделях частица от техния успех. Докато успея да си купя първия раздрънкан мотопед, Роди вече бе навършил седемнайсет и караше 125-кубикова „Веспа“ Т5 Мк1. В класическо синьо. Втора ръка, разбира се. Просто един скутер, на който всеки истински рокер би погледнал с презрение, но за нас беше като къс самородно злато.

В „Солас“ имаше вечна конкуренция между Роди и Стрингс — двете основни творчески сили, стоящи зад оригиналната музика, която групата започваше да продуцира. Но това съперничество се разпростираше и над други области и преди да измине много време, Стрингс също се появи със своя собствена 125-кубикова машина.

Вече не помня марката, но никога не бих могъл да забравя цвета. Беше яркожълт като на оса и се виждаше от километри.

Моят мотопед, над който прекарвах повечето си свободно време само за да го държа в движение, беше „Пух Дакота“ VZ50. 50-кубиков двигател с въздушно охлаждане, тристепенна скоростна кутия и всичко това на последни издихания. Така и не отидох с него до Нес — не само защото леля ми не би го одобрила, а и защото сериозно се боях, че ще ме остави насред път.

В хубавите пролетни дни, след училище, яхвахме моторите си и поемахме през Оливърс Брей, към летището и отбивката за Холм Пойнт. Това беше ивица земя, проточила се навътре в залива, точно преди тесния плаж и издигнатия над водата път, водещ за полуостров Ай. Полетата наоколо бяха необработваеми и проблясваха в жълто, осеяни с глухарчета. Край Холм Фарм имаше група постройки, но ние ги подминавахме отдалеч и се събирахме в самия край на пътя, откъде се разкриваше гледка към скалите, известни като Зверовете на Холм.

В далечния край на залива се виждаше рафинерията в Арниш, малкото квадратно здание на фара, както и целият Сторноуей, ниско разположен и улавящ слънчевите лъчи в подножието на обраслия с дървета хълм на замъка отзад.