Питер Мэй - Шахматните фигури

— Вярно — смръщи вежди Фин. — Но защо да не отидеш?

— Защото се боя, че може повече да навредя, отколкото да му помогна.

— Как истината би могла да му навреди?

— Работата е там, след като ония проклети гангстери са отвлекли Дона и бебето от Кробост и са тръгнали да търсят теб и останалите, нищо не му е пречил просто да вдигне телефона и да се обади в полицията. А вместо това той е решил да вземе закона в свои ръце. Ако ни беше позвънил, нещата можеха и да се развият различно.

— Как не — поклати глава Фин. — Тогава щяха да ни изтрепят като пилци. Един-двама местни полицаи с палки в ръце нямаше как да се справят с въоръжени бандити, Джордж, много добре го знаеш.

— Навярно си прав — съгласи се неохотно сержантът.

— Защо иначе според теб не му повдигнаха обвинение в непредумишлено убийство?

— Защото знаеха, че няма да издържи в съдебна зала, затова. — Гън се почеса по тила. — Но съдът на Свободната църква на Шотландия… това е съвсем друго нещо.

Фин въздъхна, обзет от загриженост за Доналд, на когото се чувстваше безсилен да помогне.

Гън помълча малко, после смени темата.

— Идея си нямам как ще измъкнем самолета оттам. Вероятно ще го искат в Сторноуей за експертиза. А и къде ще го сложим? На летището може да има някой свободен хангар. Или пък в старата текстилна фабрика в града. Мисля, че още е празна.

Но не виждам как ще го прекараме през улиците. Не, летището си остава най-добрият вариант.

Той явно очакваше някакъв коментар, но умът на Фин бе другаде.

— Слушай, Джордж — каза. — Има ли някакъв шанс да присъствам на аутопсията?

— Абсурд. Не се засягай. Знам, че си бил добро ченге и би могъл да допринесеш с опит и тъй нататък, но вече не си действащ полицай, а само свидетел на откриването на самолета. Както и Джон Ангъс Макаскил. — Той се помести неловко. — Преди да тръгна от участъка, получих обаждане по телефона. Разследващият екип пристига всеки момент. И ако разберат, че съм те пуснал да душиш наоколо, аз ще съм следващият, който ще легне на масата за аутопсии за установяване на причината на смъртта. — Усмивката му, примесена с отсянка на смущение, бързо се стопи. — Впрочем защо Уистлър Макаскил не дойде заедно с теб да съобщи за находката?

Фин се поколеба, припомняйки си странното държане на своя приятел. Докато се изкатери обратно до скалните жилища, Уистлър вече беше изчезнал заедно с целия си багаж. По целия път обратно до колата той не бе видял нито следа от него.

— Предполагам, че не е счел за нужно да идва.

Гън го изгледа внимателно и продължително.

— Има ли нещо, което не ми казваш?

— Не, Джордж.

Сержантът въздъхна.

— Е, сега нямам време да обикалям и да го търся. Щом го видиш, кажи му да се яви в полицейския участък в Сторноуей при първа възможност. Трябва да му взема показания.

Около час по-късно Фин свърна от шосето по чакълестия път, водещ към къщата на Уистлър, макар всички инстинкти да му говореха, че няма да го завари там. Хълмът наоколо бе обрасъл с високи треви, превиващи се на вятъра. Той слезе от колата и хвърли поглед към морето. Оттук се откриваше гледка към обширните пясъчни плажове на залива и отвъд тях, към островите Толм и Триасамол, почти изгубени в косите лъчи на залязващото слънце.

Вратата на къщата стоеше открехната — проста врата от небоядисани дъски, посивели и напукани от времето. Бравата тънеше в ръжда и от нея надолу по дървото се точеха кафеникави ивици. Фин бе сигурен, че дори да съществува ключ, той никога не би се превъртял в ключалката. На острова хората рядко залостваха домовете си, а и кой би тръгнал да краде от човек без никакво имущество?

Той постави ръка върху дръжката и побутна. Пантите издадоха протестиращо скърцане и го пропуснаха в сумрака на стаята. Дебелите стени веднага приглушиха воя на вятъра отвън.

— Кой, по дяволите, си ти?

Гласът идваше от дъното на помещението, където мъглявата светлина от запад се процеждаше през едно от малките прозорчета. Беше остър и настойчив, но примесен с нотка на тревога. Фин пристъпи встрани, за да види по-добре, и зърна Ана Век, седнала на ръба на вехто кресло пред угасналото огнище. Дланите й бяха вкопчени в страничните облегалки, а цялото й тяло бе напрегнато като на котка, готова да скочи.

Но тази котка бе недохранена — мършава и зла, с горящи от неприязън очи. Розовата страна на косата й сияеше като неон в сумрака.

— Фин Маклауд. Приятел на баща ти.

— Баща ми няма приятели — просъска в отговор тя.