Питер Мэй - Шахматните фигури

— Нямам проблем с теб.

— Затова ли ме удари?

— Ти застана срещу мен, на негова страна! — Той се извърна кръвнишки към Джейми, който неволно трепна.

— Не стоя на ничия страна, освен на тази на закона. А ти го нарушаваш.

— Понякога страната на закона е грешна, Фин.

— Не мисля така. — Но думите едва бяха излезли от устата му, когато се сети за Доналд.

Уистлър изпръхтя като кон, нетърпелив да се впусне в бяг.

— Е, стига приказки. Утре вечер има пълнолуние. Чудна нощ да се разходиш край Лох Тахавал. Рибата ще кълве като луда. Може би ще ме срещнеш там, а може би не. Но ако ме срещнеш… нищо чудно тогава да разберем кой крив, кой прав.

За всеки в заведението бе ясно, че Уистлър отправя предизвикателство. „Хвани ме, ако можеш“. Той се обърна и като си проправи грубо път към вратата, изчезна навън в мрака.

— Извикай полиция, Кени — рече Джейми, пребелял от гняв. Той целият трепереше и още се мъчеше да овладее дишането си.

— Не. — Фин улови Кени за лакътя.

— Но той нападна и двама ни, пред очите на цял куп свидетели!

— Случва се мъжете да се бият — каза Фин. — Това е въпрос помежду им, не за полицията. Ти го заплаши да му отнемеш къщата. Дома, в който семейството му живее от поколения. Как очакваше да реагира?

— Той не е плащал наем от десет години!

— И какво е това за теб? Няколкостотин паунда. А ти му дължиш за фигурите.

— Откъде-накъде?

— Аз ги видях. Целия комплект. Не вярвам да ги е изработил за удоволствие, затова най-добре питай баща си.

Джейми направи две крачки към него и произнесе с тих, заплашителен глас:

— Хвани го, Маклауд. Хвани го, или ще доведа други хора, способни да го сторят.

— О, ще се справя с това — отвърна Фин, забелязвайки как свойското обръщение на другия е изчезнало. — Но заради него, не заради теб.

Двайсетина минути по-късно Фин излезе от заведението. Вятърът бе утихнал, а лунната светлина окъпваше хълмовете и падаше на сребристи петна между листата на близките дървета. Звездите проблясваха като едва видими точици на мастиления небосклон, а мушиците, задържали се необичайно дълго поради топлото и сухо време, хапеха немилостиво. Цели облаци невидими в сумрака, но напълно осезаеми малки кръвопийци.

Сред сенките от другата страна на пътя Фин забеляза два тъмни силуета и с тревога осъзна, че това са Уистлър и Ана. Те говореха на висок глас и личеше, че се карат, но през гълчавата от заведението, долитаща зад гърба му, не можеше да различи думите. Разбра, че още не са го видели, и продължи да стои неподвижно, напрягайки слух. Внезапно момичето вдигна ръка и зашлеви Уистлър с такъв замах, че той отстъпи назад. Звукът от плесницата отекна в нощта. Толкова силен удар от такова дребно същество. Ана Век. Малката Ана. Властваща над едрия мъж, който й беше баща. Тя веднага се дръпна от него и забърза към къщата, но на Фин му се стори, че долавя сподавено ридание, изтръгнало се от гърдите й.

Уистлър продължаваше да не го забелязва, затова Фин най-сетне се прокашля.

Главата на другия се извъртя рязко и в продължение на няколко секунди двамата се гледаха неподвижно в сгъстяващия се здрач. После, без да обели и дума, Уистлър се обърна и изчезна с едри крачки в нощта.

Фин и Гън стояха край хеликоптера и наблюдаваха работата на екипа по транспортирането. До неговото пристигане бе изминал още цял час и денят вече клонеше към залез. Професор Уилсън, открил, че ако застане високо на хълма, може да хване сигнал на мобилния си телефон, разговаряше оживено с някого в Единбург.

Гън, който до момента бе наблюдавал долината в умислено мълчание, изведнъж се обърна към Фин.

— Вчера получих писмо от събранието на презвитерите. Искат да дам показания по делото, или както там го наричат, на отец Мъри.

Фин кимна. Без съмнение, у дома щеше да го чака същото писмо. Какво ли можеше да каже на онези хора, решени да изхвърлят Доналд Мъри от своята църква?

Той затвори очи и се върна към ужаса на вечерта в Ерискей, когато двама души от Единбург бяха дошли при тях с оръжия и заплаха за смърт. Тогава Доналд се бе явил като ангел-отмъстител, за да отнеме живота на един от тях и да спаси всички останали.

Включително дъщеря си и внучката си — неговото потомство, навярно единствената причина, поради която Господ го бе пратил на земята.

Ако човек вярва в Господ, разбира се.

— Не съм длъжен да ходя — продължи Гън. — Искам да кажа, че това не е истинска съдебна призовка.