Питер Мэй - Шахматните фигури

— Навремето имаше.

Момичето, все така нащрек, наклони глава и се вгледа в него с присвити очи през прашинките, висящи в неподвижния въздух.

— Ти си оня извратеняк, който завчера ни гледаше от прозореца в „Суайнавал“.

— Същият, да — усмихна се Фин. — Но досега не ми се е случвало да ме наричат извратеняк.

— И какво ти беше толкова интересно?

— Ти.

Тя сякаш леко се изненада от прямотата му.

— Защо?

— Исках да разбера как изглежда дъщерята на стария ми приятел.

— Казах ти вече, копелето няма приятели.

Фин направи още една-две предпазливи крачки към вътрешността, при което тя отново се стегна.

— Двамата бяхме съученици.

— Никога не съм го чувала да говори за теб.

— Дълго време отсъствах от острова.

— И защо ти е притрябвало да се връщаш в тая лайняна дупка?

Той сви рамене и сам се зачуди за секунда.

— Защото тук е домът ми. И защото имам син, за когото не знаех близо осемнайсет години.

В погледа й за пръв път се появи любопитство.

— В Уиг?

— Не, в Нес. Тъкмо замина да следва в университета.

— Значи трябва да е завършил гимназията „Никълсън”. Не е изключено да го познавам.

— Нищо чудно. Казва се Фионлах Макинес.

Едва сега тя се поотпусна.

— Значи си бащата на Фионлах?

Фин кимна.

— Всички момичета си падаха по него.

— И ти ли? — попита той, спомняйки си как Маршели някога бе казала същото по негов адрес.

— Може би. — Появата на бледо подобие на усмивка освети за миг лицето й, но после то помрачня отново. — Защо тогава фамилията ти е Маклауд?

— Дълга история, Ана. И той, и аз дълго време сме смятали, че е син на друг човек.

— И къде си се губил всичките тези години?

— Живях в Глазгоу, после в Единбург.

— Съпруга?

Той кимна.

— И как приема тя факта, че имаш дете от друга?

— Тя не дойде с мен.

— Защо?

Фин се поколеба. Дотук бе понасял търпеливо безмилостните й въпроси, но сега те засягаха тъмно кътче в неговото същество, където душата му бе още оголена и ранима.

— Напуснал ли си я?

Той придърпа един стол към масата. Стърженето по дъските на пода прозвуча оглушително в тишината.

— Не е толкова просто — каза, като се отпусна върху него.

— Все пак или ти си я напуснал, или тя теб.

Фин впери поглед в ръцете си, скръстени върху плота. Нима наистина бе станало така? По-скоро не. Просто шестнайсетгодишният брак без любов се бе разпаднал от само себе си след загубата на единственото, което го бе скрепвало.

— Имахме син — заговори полека. — Роби. Беше само на осем.

— Какво се случи? — В гласа й настъпи определена промяна. Явно се досещаше за отговора.

За момент езикът му като че ли залепна за небцето. Защо му бе толкова трудно да го сподели с едно момиче, което дори не познаваше?

— Прегази го кола в Единбург. Шофьорът избяга.

Знаеше, че ако затвори очи, отново ще види полицейските снимки от местопроизшествието, все още пазени в папка, която не намираше сили да изхвърли.

Настъпи продължително мълчание. Когато тя отново отвори уста, лицето й изразяваше куп емоции. Съчувствие, объркване, страх. Но не от него.

— Значи сте ходили на училище заедно с татко? — реши да смени темата.

— Да.

— Той и тогава ли беше същият задник като сега?

Устните на Фин неволно се разтегнаха в усмивка.

— Да, не се е променил особено.

Тя също се засмя и за миг се преобрази от мрачна готическа тийнейджърка в хубаво младо момиче с искрица в очите. Трансформацията бе почти шокираща. Но за разлика от променената външност, речникът й си остана все така нецензурен.

— И как така сте станали шибани приятели?

— Чувала ли си някога за „Йолар“?

Тя поклати глава и Фин си помисли колко бързо миналото потъва в забвение. Но всъщност защо ли се чудеше. И той самият не бе чувал историята до онзи ден на Холм Пойнт.

За първи път срещнах Уистлър Макаскил, когато напуснах училището в Кробост, за да постъпя в гимназията „Никълсън“ в Сторноуей. Ние, момчетата от Нес, обичахме да се перчим. Смятахме се за специални, Докато не пристигнахме в гимназията и не открихме, че всички други също обичат да се перчат. Отрасналите в Уиг, край езерата, или пък в дивите западни покрайнини на Карлоуей. Но големият град скоро ни уеднакви.

Сега звучи смешно, но тогава Сторноуей наистина ми изглеждаше като голям град. Единственият на острова с истински магазини, кафенета, ресторанти, вътрешно и външно пристанище. Дом на риболовния флот на Хебридите, с население от единайсет хиляди души. За съжаление, в онези дни кино липсваше — църквата бе принудила единствения киносалон да затвори след прожекцията на филма „Исус Христос суперзвезда“. Поне така се говореше, но тъй като е било преди моето време, не знам доколко е истина. Мястото се бе превърнало в клуб на Британския кралски легион [3] Благотворителна организация, подкрепяща бивши военна служещи и техните близки. — Б. пр. , каквото си остава и до днес.