Питер Мэй - Шахматните фигури

После отмести взор към Големия Кени и го задържа за кратко върху разкървавената му уста.

— Колкото до теб, Койнах Иън Маклийн, бъди благодарен, задето дядо ти е бил заченат през един домашен отпуск през 1916-а, иначе и теб нямаше да те има.

Никой не знаеше какво да каже. В последвалото мълчание ясно се чуваше бученето на трафика покрай далечния Саут Бийч. Без сам да знам защо, погледът ми попадна върху редовете от паметни плочи на гробището на Сандавик, тези безмълвни стражи, отправящи ни упрек заради светотатството, което неволно бяхме извършили.

Старецът приведе глава, мина между нас, подпирайки се на бастуна, и пое бавно и упорито по посока на шосето.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита някой, докато го гледахме как се отдалечава.

Но аз бях изгубил интерес към групата. Цялото ми внимание бе фокусирано върху монумента на носа. Думите на непознатия бяха разпалили любопитството ми.

Забравил за двубоя с Уистлър, се отделих от останалите, които възбудено продължаваха да обсъждат случката, и за първи път приближих каменния обелиск. Той бе в окаяно състояние, запуснат и похабен от времето, а черните гравирани букви едва се четяха. Който и да го бе построил, отдавна си бе отишъл, а причината за издигането му отдавна бе забравена.

Докато коленичех, за да прокарам длан по текста, светът около мен избледня в някакво друго измерение. В съзнанието ми останаха само думите и образите, извикани от тях.

Издигнат от жители и приятели на остров Луис в памет на моряците от Кралския военноморски флот, изгубили живота си при потъването на кораба „Йолар“ край Холм на 1 януари 1919 г. От 205 загинали, 175 са родени на този остров. За тях и техните другари Луис вечно ще скърби. С благодарност за достойната служба и печал по тяхната загуба.

Чух бръмчене на стартиращи двигатели, викове за довиждане и ето че групата с шум и трясък се устреми през тревата към шосето за дома. Изправих се и почти веднага зърнах нечия сянка зад гърба си. Беше Уистлър, със странен, озадачен израз на лицето.

Малко по-далеч Големия Кени още стоеше край мотора си и гледаше към нас, сякаш се боеше да приближи. И тримата бяхме забравили както свадата, така и повода за нея.

Потърсих в очите на Уистлър някакъв признак за разбиране и след като не го открих, попитах:

— Какво е „Йолар“?

Светлината тази вечер имаше някакво особено свойство и докато автобусът подминаваше кошарата със зеления покрив край Барвас, аз усетих как ме полазват тръпки. И долових, повече от всякога дотогава, присъствието на майка си и баща си на мястото, където бяха изгубили своите животи.

Докато се прибера у дома, небето бе придобило пурпурен оттенък, нашарено със сивкави ивици и жълтеещо покрай хоризонта, там, където слънцето разливаше течното си злато иззад невидими облаци. Отвъд пролива Минч ясно се открояваха планините на Съдърланд, което означаваше, че се задава лошо време.

Срещата със стареца не излизаше от ума ми и предполагам, че съм бил необичайно тих, защото леля ми дори ме попита какво има. Тя рядко се интересуваше от околните, беше затворена в себе си и не обичаше да дава израз на емоциите си.

Никога не се е държала зле с мен, но постоянно усещах недоволството й, задето е била обременена с грижите за невръстното дете на сестра си. Сякаш по някакъв начин й бях откраднал живота — живот, който според мен вече бе свършил и сетните му дни преминаваха в изолация в голямата бяла къща над пристана край селото.

Заварих я да седи край масата за вечеря, загърната в една от своите пъстри шифонени роби. Свещите вече горяха на полицата над камината, а въздухът бе натежал от цигарен дим и мирис на благовония, като меланхоличен спомен за друг живот през шейсетте, в един свят, изпълнен с младост и надежда.

— Хайде, Финли, изплюй камъчето. — От всичките ми познати, само тя никога не ми говореше на келтски и не ме наричаше Фин.

— Какво е „Йолар“? — попитах я.

Тя ми хвърли заинтригуван поглед.

— Защо питаш?

— Днес видях паметника на Холм Пойнт. — Нещо ме възпря да добавя и за възрастния мъж.

Очите й се замъглиха, сякаш се взираше в далечното минало. Накрая поклати глава.

— Нещо, за което хората открай време избягват да говорят. И днес е почти забравено.

— Какво се е случило?

— Казват, че това била едва ли не най-тежката катастрофа в мирната история на Великобритания. Отстъпваща по размери само на „Титаник“.

— И се е случила тук, на остров Луис? — рекох невярващо. — Как така досега не съм чувал за нея?