Питер Мэй - Шахматните фигури

В понеделник бурята вече беше отминала, но още нямаше слънце; светлината бе матова и сивозелена, сякаш всички бяхме затворени в някакъв аквариум. Но поне вятърът бе изсушил пътищата и торфените полета и докато се подрусвах в автобуса към града, аз се мъчех да изпразня съзнанието си, зяпайки поклащащите се треви отстрани.

Нямаше никакъв шанс да се съсредоточа върху уроците, затова реших да посетя библиотеката, разположена на ъгъла на Кийт Стрийт. Предположих, че тук вероятно пазят архивите на „Сторноуей Газет“. Да, каза ми служителката, архивите се съхранявали в заключената стая вдясно от мен. Коя година по-точно ме интересува?

Отвърнах, че 1919-а. Тя повдигна вежда.

— Много популярна година тази сутрин. Да не би да правите някакъв проект в училище? — Аз се смръщих неразбиращо и тя поясни: — Едно друго момче тъкмо разглежда микрофилмите от същата година в отдела по келтска и местна история, в дъното на коридора

Открих Уистлър да седи зад едно бюро и да превърта копия от вестникарски страници, търсейки статии за крушението на „Йолар“. При влизането ми обърна глава, но не каза нищо. Аз придърпах един стол и се настаних до него да гледам вехтите, изподраскани изображения и думите, написани толкова отдавна за една трагедия, за която никой не говореше. Те преминаваха пред очите ми като самата история.

Седяхме пред машината повече от половин час, без да разменим и дума Накрая си тръгнахме, като на излизане промърморихме по едно „благодаря“ на библиотекарката. Отвън заварихме Големия Кени да стои до контейнерите за смет край тротоара. Вятърът рошеше рижавите му къдри и той явно се намираше в нерешителност дали да влезе, или не. Щом ни зърна, се сепна и попита предпазливо:

— Какво открихте?

— Вероятно нищо, което вече да не знаеш — отвърна Уистлър.

— Баща ми не успя да ми каже много. Каза, че дядо не обичал да говори за това.

— Аз пък така и не сварих моя достатъчно трезвен, за да го попитам — сви рамене Уистлър.

— Сутринта ходих до общината — отбеляза Кени. — До отдела по гражданско състояние.

Ние останахме искрено удивени от находчивостта му.

— Очевидно трима от оцелелите още са живи — продължи невъзмутимо той. — Единият живее в Уиг, в село Валтос. Познавам семейството му.

Домът на Норман Смит се оказа стара бяла къща в подножието на хълм, гледащ към островите Пабай Мор, Вакасай, както и неуместно назованият Шиарам Мор, или Големият Шиарам. Ако той беше голям, то малкият му събрат трябваше да е съвсем микроскопичен — не че някой изобщо бе чувал за Шиарам Бек.

Отидохме с два мотора, като аз се качих при Уистлър на неговия. Докато стигнем, целият ми задник се схвана. Вятърът вече бе утихнал и морето приличаше на сивкав, кован лист олово.

Някогашният запасен матрос седеше в кресло до прозореца, откъдето се разкриваше безпрепятствена гледка над водата към Пабай Мор. Посрещна ни дъщеря му, също възрастна жена, която ни каза, че той обичал посетители, но не бивало да го изморяваме прекалено. После отиде да свари чай, а ние се настанихме около стареца в стаичката — толкова тясна и претъпкана, че едва имаше място за четирима ни. Въздухът бе влажен и пропит с мириса на тлеещия в огнището торф. Помня, че се запитах как е оцелял толкова дълго. Но след като вече веднъж бе измамил смъртта, какво му пречеше да го прави отново?

Той гордо ни заяви, че е на деветдесет и две години. Гласът му бе слаб и писклив, сякаш изтънял от времето. Имаше малки тъмни очи, като две черни мъниста, отразяващи светлината от прозореца, но още остри и наблюдателни. Възрастта често смалява хората, но Норман Смит си оставаше гигантски мъж — седнал в своето кресло и скръстил едрите си кокалести ръце върху дръжката на бастуна. Върху широкото му плоско теме, нашарено с кафеникави петна, почти не бяха останали косми.

— Отне ми години — каза в отговор на нашия въпрос за „Йолар“, — докато успея дори да изрека името на този проклет кораб.

— Как се стигна до катастрофата? — попита Кени.

— Един бог знае, момче! Капитанът е сбъркал, когато е задавал курса към пристанището. С половин румб, не повече. Трябвало е да вземе малко по на запад. — Той замлъкна и за известно време единственият звук в стаята остана хрипливото му дишане. Можех само да си представя картините, изпълващи спомените му. — Повечето от нас спяха, изули ботушите си и положили глави където намерят свободно място по палубата. Имаше силен вятър откъм кърмата, но той някак странно стихна, когато чух някой да вика, че вижда светлините на Сторноуей пред нас. Тъкмо тогава ударихме скалите. Звукът при раздирането на корпуса бе почти човешки, като вик на болка. А после настъпи паниката — такава, каквато не съм виждал никога преди, нито след това.