Питер Мэй: Шахматните фигури

— Доста са порести и крехки — заключи накрая. — Започнем ли да го местим, лесно ще се счупят. Най-добре да го оставим с дрехите през време на транспортирането. Те са единственото, което още го удържа цял. Ако водата бе малко по-топла, щяхме да заварим тук единствено купчина кокали.

Той насочи вниманието си към черепа.

— Масивна травма. Половината челюст липсва. Мозъкът от тази страна вероятно е станал на каша.

— Това ли го е убило? — попита Фин.

— Въпрос на догадка. Теоретично погледнато, нараняването може да е нанесено и след смъртта.

— Някаква идея какво го е причинило?

— Тъп предмет, голям по размер. Колкото бейзболна бухалка, но по-плосък, бих казал. Но силата, необходима за да нанесе подобни увреждания… — Той поклати глава.

— Значи не са причинени от катастрофата? — вметна Гън.

— Този самолет прилича ли ви на катастрофирал, сержант? — попита язвително професорът.

— Не, сър. — Гън хвърли смутен поглед към Фин.

— Разбира се, че не прилича! Аз не съм експерт, но бих казал, че изобщо не се е блъснал в повърхността на езерото, а просто е кацнал върху нея и е потънал. И едно нещо е сигурно — този приятел тук не го е управлявал. — Той отвори устата с помощта на металния си инструмент. — А дори да има съхранени зъбни картини, при подобни поражения на челюстта и зъбите няма да успеем да направим безспорна идентификация.

— Ами ДНК проба? — попита Фин.

— Можем да извлечем ДНК от костите, да. Има също и малко останала коса. Но с какво да я сравним?

— Родителите му са починали — каза Гън. — Няма и никакви братя или сестри.

— Значи вариантът с роднините отпада. Не вярвам да го открием и в базите данни. А някакви лични предмети? Гребен, четка за коса, самобръсначка? Нещо, върху което да е останала ДНК?

— Не мисля, сър — поклати глава Гън. — След смъртта на родителите му къщата е била разчистена за продажба. Колкото до вещите на господин Макензи в Глазгоу, един бог знае какво е станало с тях.

— Няма особена полза от вас, а, сержант? — смръщи вежди Уилсън. После се обърна отново към трупа, плъзна два пръста във вътрешния джоб на коженото яке и полека измъкна оттам избелял кожен портфейл. — Май ще ни се наложи да се осланяме само на това тук. — Той отвори портфейла. Ако вътре бе имало хартиени пари, те отдавна бяха изгнили. Намериха се шепа монети, както и три кредитни карти, всички на името на Родерик Макензи. От едно вътрешно отделение патологът извади ламинирана членска карта от фитнес клуб в Глазгоу със снимката на Роди и я показа на Фин.

— Познавал ли си го?

— Да.

— Значи това е той?

— Без съмнение.

Избледнелият образ на някога красивия млад мъж, с неговите руси къдрици и леко крива усмивка, предизвика у Фин същото странно убождане на тъга, както и по-рано, когато Гън го бе нарекъл „жертвата“.

— Е, какво мислите, сержант? — Професорът погледна към Гън.

— Мисля, че е бил убит, сър.

Уилсън сви рамене, споделяйки за разлика от обикновено мнението на полицая.

— Нямаме категорични доказателства, но бих казал, че шансът е доста висок. А според теб, Фин?

— Така реших още щом отворих вратата на кабината, Ангъс. И оттогава не се е случило нищо, което да ме разубеди.

— Е, добре тогава — кимна професорът. — Нека екипът не губи време. Да фотографират тялото и да го откарват обратно в Сторноуей, за да видим какво ще покаже аутопсията.

Докато патологът слизаше от крилото, Гън улови лакътя на Фин.

— Какво впрочем правеше твоят приятел Уистлър тук? Бракониерстваше ли?

— А-ха.

— Посред буря?

Фин кимна, но видя, че сержантът не е удовлетворен и добави:

— Не е толкова просто, Джордж.

Нищо не бе просто, щом ставаше дума за Уистлър. Мислите на Фин се върнаха към събитията отпреди два дни и той за сетен път се зачуди как може да е бил толкова глупав, та да клъвне на примамката.

Докато шофираше към къщи вечерта след онази първа среща с Уистлър, Фин не спираше да мисли за него. За живота, който той живееше, за заплашващото го прогонване от дома му.

Сенките, хвърляни от слънцето над жълтеещите треви, вече се удължаваха, когато подмина отбивката за Свободната църква на Кробост. Щом хвърли поглед към къщата на свещеника до нея, зърна колата на преподобния Мъри, паркирана пред стъпалата. Макар двамата открай време да имаха различия по въпросите на Бог и вярата, Фин съчувстваше на своя приятел от детинство и всеки път, щом минеше покрай църквата, сякаш изпитваше частица от неговата болка и гняв заради липсата на разбиране у хората.