Питер Мэй - Шахматните фигури

— С жена си?

— Не, тя е починала. Законният й настойник е Кени Джон Маклийн.

— Да не става дума за Ана Век? — намеси се Фионлах

— Познаваш ли я? — погледна го учудено Фин.

— Ана Макаскил, от Уиг?

— Същата.

— Познавам я, разбира се — кимна младежът. — Не е цвете за мирисане. Учи трета година в гимназията „Никълсън“. Симпатична на вид, но си стриже косата късо като на момче, носи един куп пиърсинги по лицето и е цялата татуирана.

Фин едва можеше да повярва на ушите си. Това не бе точно образът на „малката Ана“, обрисуван от Уистлър.

— На каква възраст е?

— Петнайсет, шестнайсет. Но не е девственица, това е сигурно. Движи с наркомани и самата тя се друса бог знае с какво. Което е жалко, защото иначе й сече пипето. — Той погледна към майка си. — Да нося ли куфара към колата?

— Да, хвърли го в багажника — каза Маршели. — Аз ще ти сложа сандвичите в раницата.

— Няма нужда от сандвичи, ще си купя нещо за ядене на ферибота.

— Парите не растат по дърветата, Фионлах — парира го през рамо тя, упътвайки се към всекидневната. — Скоро сам ще го разбереш, докато се опитваш да свържеш двата края в Глазгоу.

Четвърт час по-късно, когато всичко вече бе натоварено, още една кола спря отпред и преподобният Доналд Мъри помогна на дъщеря си Дона да слезе. Напоследък той изглеждаше на Фин отслабнал, губещ все повече от някогашния момчешки чар и от рядката си пясъчноруса коса. Колкото до Дона, тя неизменно го поразяваше с крехкия си вид. Същинска невръстна тийнейджърка, твърде млада, за да бъде майка на внучката му. Въпреки дългото и горещо лято, кожата й бе восъчнобледа, сякаш никога не бе показвала нос навън. Фин се зачуди доколко ли синът му се е метнал на него и дали връзката му с Дона ще издържи през студентските години. Но те двамата поне имаха дете, което да служи за спойка помежду им. Ако навремето Фин бе знаел, че Маршели носи неговата рожба, може би и между тях нещата щяха да се развият по-различно.

Прехвърлиха куфара на Дона в колата на Маршели, която щеше да откара младите до ферибота в Сторноуей. После настъпи неловко мълчание — никой не искаше да започне пръв с неизбежните сбогувания. Накрая минаха през ритуалните целувки и прегръдки и преди да седне зад волана, Маршели подхвърли на Доналд:

— Кажи на Катриона, че утре сутринта ще мина да взема Ейли. — Това бе последната вечер, която бебета щеше да прекара у семейство Мъри. Маршели се бе наела да го гледа през годините на следването на Фионлах и Дона. Едно нежелано второ майчинство, слагащо край на надеждите й отпреди няколко месеца да довърши собственото си висше образование и да реализира потенциала, който някога бе пропиляла. Сега жертваше своя втори шанс в живота, за да даде първи шанс на тях.

Фин и Доналд стояха и гледаха подир колата, която свърна от еднолентовия път пред кробосткия универсален магазин в подножието на хълма и пое по шосето, водещо към Сторноуей. На другата вечер по същото време децата им вече щяха да бъдат в Глазгоу, за да започнат новия си живот, оставяйки родителите си да се оправят както могат с кашата, която бяха сътворили от своя.

Слънцето вече се спускаше на запад, но до падането на нощта оставаха поне няколко часа. Дните все още бяха дълги, но бързо се съкращаваха и скоро местните трябваше да се стягат за посрещането на поредната сурова зима след едно от най-дългите и топли лета, запомнени на острова.

Драсването на кибритена клечка накара Фин да се обърне и той с удивление видя, че Доналд пали цигара, прикрил пламъчето с шепа. Жестът изглеждаше абсурден на фона на черната одежда и бялата якичка, които сами по себе си не се връзваха с джинсите и маратонките. Той всмукна дима и лицето му доби още по-изпит вид. Фин го бе виждал да пуши за последно преди осемнайсет години, а и тогава почти със сигурност бе ставало дума за джойнт.

— Кога пропуши отново?

— Откакто спря да ме е грижа — пое нова порция в дробовете си Доналд.

— За кое?

— За мен самия. — Той издуха пушека на вятъра и изгледа Фин. — О, не бой се, още не съм почнал да се въргалям в самосъжаление. Хайде да се поразходим по плажа.

Искам да те помоля за една услуга.

Приливът настъпваше и обливаше с бяла пяна сбития пясък, чиято девствена повърхност бе нарушавана единствено от следите на птиците, търсещи дребни създания за храна под повърхността му. Сега Фин и Доналд също оставяха своята разпокъсана диря, като час по час пристъпваха нагоре към брега, за да не измокрят краката си. Над главите им се виеха и крещяха чайки, наслаждавайки се на последните слънчеви лъчи, които се отразяваха от фасадите на къщите, нижещи се покрай целия път над пристанището. Вятърът се бе усилил, но още галеше приятно лицата. Известно време вървяха мълчаливо, преди Доналд да заговори: