Питер Мэй - Шахматните фигури

Къщите и парцелите, съставляващи село Кробост, се точеха в продължение на около километър по скалистия, лишен от дървета и изложен на вятъра бряг над Порт ъв Нес, най-северното пристанище на острова. Сега обаче пристанището бе разрушено от бурите и се ползваше само от дребни съдове за лов на риба и раци. Няколко от тях се виждаха и в момента, изтеглени върху пясъка или поклащащи се на вълните под закрилата на вълнолома, опънали поскърцващите си въжета.

Точно под пътя, стотина метра по-близо до пристанището от собствения му дом, стоеше къщата на Маршели. По-рано тя бе принадлежала на родителите на Артър, но както те, така и Артър вече си бяха отишли от света и сега Маршели я обитаваше заедно със сина си. Който бе също и негов син.

Ремонтът на старата къща, където Фин бе живял с майка си и баща си до тяхната смърт, напредваше бавно. Той я бе разтурил чак до голите каменни стени. Сега новият покрив вече бе поставен, но имаше още много довършителни работи, затова той се бе нанесъл при Маршели. Временно, както и двамата се бяха разбрали. По принцип трябваше да спи в старата стая на свекърва й, но докато се усети, се озова в леглото на Маршели. Сякаш всички години, изминали от лятото на младежката им любов преди университета, се бяха изпарили. Хората, в които се бяха превърнали, отделните животи, които бяха водили, изглеждаха нереални, като фантоми от лош сън. И все пак Фин знаеше, че нещо липсва. Не можеше да прецени дали е у нея, у него, или просто в неспособността им да възродят напълно магията от онова лято, но то го тревожеше.

Колата на Маршели стоеше с отворен багажник на чакълестата алея пред къщата и Фин паркира зад нея. Докато прекосяваше моравата, изсъхналата трева се трошеше под краката му, а торфената почва отдолу бе спечена и твърда. Вратата на кухнята бе открехната и през нея се носеше гласът на Маршели, нареждащ някъде от вътрешността:

— И да си вземеш плетения пуловер! Знам, че сега е топло, но бързо ще застудее и тогава ще ти потрябва.

Той влезе в антрето тъкмо навреме, за да чуе отговора на Фионлах от горния етаж:

— Няма достатъчно място в куфара!

Това предизвика усмивка върху устните му. Плетените пуловери бяха отживелица, а Фионлах винаги гледаше да е в крак с модата.

— Да се кача да ти помогна?

— Не, мамо, всичко е наред, ще успея да го вкарам някак!

Фин бе сигурен, че през идните дни Маршели ще открие въпросния пуловер сбутан на дъното на някое чекмедже.

— Мъже — изпуфтя тя, като влезе в кухнята и хвърли опасен поглед по посока на хилещия се Фин. Това бе погледът, който той обичаше — пълен с духа на някогашната Маршели, с нейната златиста коса, отметната назад от изящното лице, с усмихнати устни и сини като метличина очи, пълни с огън или лед. — Кое е толкова смешно?

— Ти.

— О, благодаря. — Тя вирна нос и се извърна към кухненския плот, където продължи да се занимава с приготвянето на сандвичи за из път. — Е, как се чувстваш отново на истинска работа?

Фин се подпря на хладилника.

— Честно казано, усещането не е като за истинска работа. Няма офис, няма телефони, никой не ми отчита работното време.

— Обикновено щом не го отчитат, означава, че работиш много повече, отколкото ти се полага.

— За в бъдеще вероятно ще е така. Между другото, днес срещнах един стар приятел.

— Нима?

Маршели още бе фокусирана върху сандвичите и тонът й не издаваше особен интерес.

— Джон Ангъс Макаскил. Всички го знаеха като Уистлър.

— А, да. Свираше на флейта с онази група, как й беше името… „Солас“?

— Същият.

— Едно такова едро, симпатично момче. Но не съвсем наред с главата, струва ми се.

Фин се засмя на описанието й.

— Да, толкова умен, че чак му вредеше. Още си е такъв.

— Никога не съм го познавала добре. Явно сме се движили в различни компании в училище. — Тя започна да опакова сандвичите в алуминиево фолио.

— Или пък си била твърде заета да движиш с Артър?

Маршели не се обърна, но в шумоленето на фолиото настъпи едва доловима пауза.

— С какво се занимава той сега?

— Живее сам в Уиг, като бродяга.

Тя го погледна с искрица любопитство в очите.

— Като бродяга?

В този момент Фионлах се появи в кухнята, повлякъл огромен куфар. Беше висок колкото Фин, дори по-висок от него. Имаше сините очи на майка си и руса къдрава коса, изправена с помощта на гел. Той кимна на баща си, докато последният продължаваше с описанието на Уистлър.

— Искам да кажа, че е станал самодостатъчен, откъснат от обществото. Занимава се с бракониерство и води някаква съдебна битка за попечителство над дъщеря си.