Питер Мэй: Шахматните фигури

— Защо?

— Заради самото момиче. Ана ме мрази в червата.

Болката пролича по дрезгавината в гласа му, но Уистлър побърза да я прикрие, като внезапно стана от мястото си и дяволито добави:

— Но аз съм си измислил тайно отмъщение. — Той махна офицера от масата, върна го на мястото му по край стената и го замени с друга фигура. — Берсеркът. Знаеш ли какво е това?

Фин поклати глава.

— Берсерките били скандинавски воини, които се докарвали до състояние, подобно на транс, така че да се сражават без болка или страх. Най-свирепите викингски бойци. Във въпросния комплект от дванайсети век майсторите изобразили топа като берсерк. Побесняло копеле с изпъкнали очи, гризящо ръба на щита си. — Уистлър се ухили доволно и завъртя изделието срещу светлината. — Аз си позволих известна творческа интерпретация, както сам можеш да се убедиш.

Фин заобиколи масата, за да види по-добре, и изведнъж осъзна, че физиономията на берсерка е досущ като тази на Големия Кени. Веднага се разпознаваха масивният череп, плоските черти на широкото лице. Дори белегът върху лявата буза си беше на мястото.

— Ах ти, хитро копеле!

Смехът на Уистлър изпълни стаята.

— Е, разбира се, никой няма да разбере. Но аз знам. А сега вече и ти. А щом мине празникът, може и да му го подаря за спомен. — Той погледна Фин с внезапно любопитство. — Ами ти? Имаш ли деца?

— Имам син от Маршели Макдоналд, за когото нямах представа, че е мой, допреди една година. Кръстила го е Фионлах.

— Значи никога не си бил женен?

— Бях. Около шестнайсет години.

— И не са ви се родили никакви деца? — попита Уистлър, доловил нещо недоизказано в репликата.

Фин никога не можеше да говори за това без болка.

— Имахме едно момченце — въздъхна. — Но то умря.

Този път погледът на приятеля му се задържа по-дълго върху него и на Фин почти му се прииска той да го прегърне отново. Дори само за да сподели болката му, ако не да я облекчи. Но никой от двамата не помръдна и Уистлър свали берсерка обратно на пода.

— Та какво те води в Уиг? Не си дошъл само да ме видиш, предполагам?

— Намерих си нова работа. — Фин се поколеба за кратко. — Началник на охраната на имението.

Уязвеното изражение на другия за миг го накара да се почувства като истински предател, но то бързо отмина.

— Значи си тук да ме предупредиш.

— Изглежда, здравата си ядосал собственика.

— Нека ти кажа едно. Джейми Улдридж няма нищо общо с баща си. Помня как го водеха тук, когато ходеше прав под масата, и още оттогава си беше едно малко лайно.

— Е, това малко лайно сега има всички права да се разпорежда с имението.

Разбирам, че баща му е получил инсулт през пролетта.

Това явно бе новост за Уистлър, чиито очи веднага се стрелнаха към наредените шахматни фигури.

— Други бракониери му създават далеч по-големи проблеми от теб, но ти си прехвърлил нещата на лична основа. А той все пак ти е хазаин, не забравяй. Не би искал да изгубиш своя замък. — Фин си пое дълбоко дъх. — А и аз не бих искал да съм онзи, който ще те хване.

За негова изненада Уистлър отметна назад глава и от мустаката му уста гръмко се разнесе искрен смях.

— Ти да ме хванеш, Фин? Ти? — Той се разсмя отново. — Няма как да стане, дори за милион години!

Кеят на фабриката за преработка на риба в Миавиг премина замъглено под тях, нашарен от червените петънца на моторните лодки за разходка, закотвени в залива.

Еднолентовият път пресичаше по права линия тясната и дълбока долина Глен Валтос, следвайки бреговата линия на Лох Рог, тънеща в зелени, розови и кафяви багри, само на места нарушавани от сивия като лишей гнайс.

Фин виждаше сянката на хеликоптера да се носи по земята отдолу, изчезвайки на моменти сред сенките на облаците, които се надбягваха с нея. Ревът на роторите в ушите му бе оглушителен. Пред тях се простираха златистите пясъци на плажа Уиг и потрепващия тюркоаз на прииждащия прилив, измамен в своята привлекателност. Дори след дългото и горещо лято водите на Северния Атлантик запазваха своята хладина.

На юг планините се извисяваха, тъмни и застрашителни, хвърляха своите сенки и дори гледани от въздуха, сякаш властваха над земята.

Фин и Гън седяха притиснати отзад, докато професор Уилсън се бе настанил отпред, със слушалки на главата, и бъбреше с пилота. Докато описваха широка дъга над плажа, той се обърна, подаде слушалките на Фин и извика:

— Трябва да му обясниш накъде да лети!