Питер Мэй: Шахматните фигури

Фин насочи пилота по единствения маршрут, който знаеше, следвайки шосето под тях.

Подминаха Ардройл и кариерите за чакъл, после скупчените здания на дестилационната фабрика „Ред Ривър” и продължиха на юг, по черния път към Кракавал Лодж. Видяха конвой от три возила, подскачащи през ямите и бабуните между склоновете на планините — полицейския ленд роувър, бял микробус и линейка. Наземният екипаж щеше да се приближи максимално до последната спирка на самолета на Роди, но все пак му предстоеше и дълго ходене пеша през долината.

Всичко изглеждаше толкова различно отвисоко. Фин зърна Лох Рунаскил в сянката на върховете Тахавал и Тарийн и различи връх Маяласвал западно от него.

— Натам, през долината — викна, сочейки с пръст.

Хеликоптерът описа вираж надясно, спусна се по-ниско и се понесе над разпилени късове скала с големината на къща — резултат от праисторически ледени експлозии. Те бяха полупотопени от водата, изляла се в низината от изпразненото езеро. Следваше гигантската следа от охлюв, водеща до неговото обширно тинесто легло. То изглеждаше още по-неестествено от въздуха като дупка, останала от изваден зъб. Самолетът в средата се открояваше ясно, малък и шарен като играчка.

Пилотът направи кръг, търсейки място за кацане, докато накрая избра относително равния и стабилен корниз над езерото, на същото място, където Уистлър и Фин бяха намерили подслон от бурята. Приземяването сред високите треви и древните скални жилища бе меко и щом роторите най-сетне спряха да се въртят, всички скочиха отидоха до ръба, за да хвърлят поглед към зейналата кухина отдолу.

Следобедът вече преваляше. Слънцето още бе високо, но постепенно клонеше на запад, изменяйки ъгъла и дължината на сенките. Всички бяха екипирани с високи гумени ботуши и предвождани от Фин, внимателно поеха през камънака и изсъхващата кал, която вече хващаше коричка от сухото и топло време.

Цареше пълно безветрие и мушиците се въртяха на рояци край тях, пъхаха се в косите и под дрехите им и хапеха безмилостно. Чувството бе не точно болезнено, но дразнещо до полудяване, сякаш безброй ситни топлийки пронизваха кожата ти.

— Как никой да не се сети да вземе някакъв репелент, за бога? — Професор Уилсън изгледа кръвнишки Гън, сякаш вината бе негова. Лицето му бе зачервено от усилие и раздразнение, а непокорната му рижава брада стърчеше като жички на кабел, разкъсали изолацията си. Рошав ореол в същия цвят заобикаляше инак плешивото му теме, бледо и осеяно с големи кафяви лунички.

— Мамка му! — възкликна той и се плесна по него с длан.

Но щом стигнаха самолета и Фин му помогна да се изкачи върху крилото, начаса забрави неволите си. Докато слагаше гумените ръкавици, очите му се стрелкаха наоколо, попивайки всеки детайл. При отварянето на вратата обаче дори той, макар и обръгнал на разнообразните парфюми от залата за аутопсии, трепна от миризмата, блъснала го с почти физическа сила. Сега тя бе далеч по-силна, отколкото при сутрешното посещение на Фин и Уистлър. В тясното пространство на кабината, изложено с часове на слънчевия пек, темпът на разлагане се бе ускорил, наваксвайки седемнайсетте пропуснати години.

— Трябва колкото се може по-скоро да го откараме в Сторноуей, инак ще изгубим и малкото, което е останало от него — каза професорът. — Затова нека побързаме. — Той се изкатери предпазливо през покрива на кабината, стъпи върху отсрещното крило и се опита да отвори пилотската врата. Тя се бе заклинила здраво и поддаде едва след като Фин и Гън му се притекоха на помощ. После те отстъпиха назад, за да дадат на патолога достъп до трупа.

Гледката бе зловеща — полуразложеното тяло още бе напълно облечено; тъканите на дрехите бяха оцелели в студената вода по-добре от плътта на собственика им. Професор Уилсън разкопча якето и под него се показа бяла тениска с логото на групата „Грейтфул Дед” [2] Grateful Dead — буквално „Благодарните мъртви” .

— За мъртъв е мъртъв, но се съмнявам да е особено благодарен. — промърмори той, докато запряташе тениската, разкривайки рехава белезникава маса, още полепнала върху торса по местата с повече мазнина. Щом я натисна с пръсти, те просто потънаха в нея. — Трупен восък — изкоментира невъзмутимо. Ще намерим още от него около седалището и бедрата, но се съмнявам от вътрешните органи да е останало нещо.

Той внимателно завъртя главата на една страна, разкривайки прешлените на гръбначния стълб в основата на черепа. Само няколко бледосиви останки от сухожилия още продължаваха да крепят скелета. Патологът извади от вътрешния си джоб дълъг, заострен инструмент и известно време рови между костите.