Питер Мэй - Шахматните фигури

— Онзи ден чух, че може да ме помолят да освободя къщата към църквата.

Фин бе потресен.

— Нали те бяха отстранили от длъжност само временно? Какво стана с „невинен до доказване на противното“, за бога?

— Говорим за църквата, Фин, не за бога. — Очите на Доналд оставаха приковани в някаква далечна точка пред тях. — Очевидно някои от старейшините смятат, че свещеникът, когото са изпратили да проповядва вместо мен, трябва да получи и дома ми.

— Същите старейшини, които повдигнаха обвиненията срещу теб, предполагам.

— Разбира се. — По устните на Доналд пробяга едва забележима усмивка. — Мисля също, че Катриона се кани да ме напусне.

— Защо? — закова се на място Фин.

Доналд трябваше да измине няколко крачки, преди да усети отсъствието му и да се обърне.

— Защото според нея не съм човекът, за когото се е омъжила.

— Ти си човекът, спасил живота на дъщеря й.

— Да, отнемайки друг живот.

— Самите разследващи заявиха, че няма съд в страната, който би те намерил виновен, задето си убил, за да спасиш невинни. Не си извършил нищо лошо.

— В очите на закона, може би.

— А и нямаше друг избор.

— Винаги има избор.

— И ти избра по-малката от двете злини.

— Бог го е казал ясно, Фин. „Не убивай“. Не молба, а заповед. — Той въздъхна дълбоко. — Или поне това е тезата, която ще отстояват моите обвинители. Именно за това исках да поговорим.

— За шестата божа заповед?

— Не, Фин — изкиска се неволно другият. — Достатъчно добре съм запознат с твоите възгледи, що се отнася до всичко, свързано с господ и църквата.

— А за какво тогава?

Усмивката на Доналд се стопи.

— Презвитерите са решили да отнесат въпроса до дисциплинарна комисия. Нещо като съд, но по църковните закони. Ако искам да си запазя работата, ще трябва да се защитавам. А те искат да призоват свидетели. Да призоват теб, Фин. — За първи път в изражението му се прокрадна неувереност. — Би ли се съгласил да свидетелстваш?

Фин си спомни всички онези случаи от детството им, когато Доналд се бе застъпвал за него, дори с риск за собствената си кожа, и емоцията се надигна в него като прииждаща вълна. За момент дори му бе трудно да отвори уста, но най-сетне си възвърна дар слово.

— Как изобщо можа да допуснеш, че ще откажа?

На следващия ден се състоя първата му среща с Джейми, в личния кабинет на собственика на имението Ред Ривър. Фин и Кени стояха надвесени над голямата подробна карта на Западен Луис и Северен Харис, разгъната на бюрото, докато Джейми, с помощта на дебел оранжев маркер, очертаваше границите на различните водни системи.

Отегчението на Големия Кени бе очевидно. Той познаваше всяка река, езеро и поточе като петте си пръста, но Джейми бе шефът и държеше лично да инструктира новия си началник по сигурността.

Помещението бе тясно и масивното бюро почти го изпълваше. Стените бяха опасани от остъклени шкафове с изложени препарирани риби и мухи за риболов, а над вратата бе окачена величествена глава на елен.

Фин помнеше Джейми от тийнейджърските си дни, прекарвани в Уиг заедно с Уистлър. Тогава той учеше в пансион някъде в Южна Англия, но сър Джон Улдридж го водеше на острова всяка Коледа, Великден, а също и през летните ваканции, за да опознава имението. Беше година или две по-голям от тях, но още тогава неволно показваше снизходителното отношение на собственик на земята. Все пак не бяха далеч времената, когато целият остров Луис бе принадлежал на един човек, а арендаторите на парцели били третирани не много по-различно от крепостни селяни. И когато било решено, че ще е по-изгодно земята да се превърне в пасища за овце, отколкото да се оре и сее, те просто били натоварени на кораби и откарани към Канада и Америка, подобно на робите, превозвани от Африка.

Спомените умираха трудно, историите за изселванията се предаваха от поколение на поколение и на господарите все още се гледаше с подозрение и известен страх. Макар сега правата им да се ограничаваха от закона, а наемателите на земи да разполагаха с повече сигурност, и двете страни подсъзнателно продължаваха да приемат, че едната стои по-високо от другата.

Джейми бе строен и загорял, но оплешивяващ. След инсулта на баща си бе довел жената и двете си деца да живеят за постоянно с него в Кракавал Лодж. Имаше мек, провлачен, южен акцент, но за учудване на Фин се справяше доста добре с келтския.

Говореше го почти неразбираемо, но затова пък го разбираше чудесно, Носеше плътен памучен панталон, ботуши до коленете и ловно яке.