Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Излезе през голямата врата и затвори плътно вратата след себе си. След това си пое дълбоко въздух и забърза към тоалетните, които бяха близо до излаза към морето. Влязъл, той бързо провери четирите кабинки. Бяха празни. Извади мобилния телефон, закрепен отзад на колана под робата му. Ръцете му трепереха.

И двете бомби трябваше да избухнат от един сигнал. Взривът в колата щеше да привлече основното внимание, давайки му възможността да избяга, а едновременно с това щеше да послужи и като сигнал за онези, които го чакаха в Червено море. Чакаха ли го? Нямаше никаква сигурност в това. Цялата му надежда се състоеше в това, че го имаха за специалист по банкови преводи и поради това се нуждаеха от него. Цялата му надежда се състоеше в това, че ще спазят обещанието си.

Набра бързо нужния му номер. И замря, вгледан в редицата цифри на дисплея. С треперещ пръст натисна зеления бутон и затаи дъх, очаквайки взрива.

Нищо.

Никакъв звук. Изпоти се целият.

Саид погледна отново дисплеят. Номерът бе същият!

Отново набра бързо номера, отново натисна зеления бутон и отново затаи дъх. Нищо.

Затвори здраво очи и стисна зъби. Когато отвори очите си, те бяха раздразнени от потта му.

Аха-аха и щеше да го обхване паниката. Сърцето му биеше като чук в гърдите му. Не разбираше какво не бе наред. Може би в сградата нямаше обхват? Може би електрониката бе отказала? Или бе забравил някакви подробности, бе забравил да провери нещо?

Приближи се до вратата, ослуша се, открехна я и погледна навън. Нямаше никой. В хола цареше оглушителна тишина.

Изходът бе един. Налагаше се да се приближи, да се върне в залата при принц Ясир. Нищо, все пак щеше да успее да избяга, щеше да измисли как да го направи. Ако трябваше щеш да се приближи направо до куфарчето, направо до принц Ясир. Бе длъжен да го направи. Длъжен!

Саид закрачи бързо обратно по същия път, по дългия коридор с блестящ мраморен под. Държеше мобилния телефон в ръка пред себе си. Към него тръгна охранител. Ами, добре. Саид набра отново номера в движение. Натисна бутона, спря се, ослуша се.

Нищо.

Охранителят се приближаваше. Гледаше с интерес Саид и мобилния телефон в ръката му. Самият Саид обаче не му обърна внимание.

След няколко секунди той бе застанал през вратата на залата. Пое си дълбоко въздух няколко пъти, хвана дръжката и дръпна тежката врата към себе си.

Принц Ясир го нямаше в залата. Саид влезе, озъртайки се наоколо.

— Саид!

Саид се обърна рязко.

Принц Ясир надникна от стаята с аудио-визуалната апаратура и му махна с ръка.

— Искам да ти покажа нещо. Триизмерен филм. Виждал ли си досега такова нещо?

Саид поклати глава. Изведнъж го осени, че нужният му номер бе вече в паметта на телефона. Защо не бе помислил за това по-рано? Той извика списъка с номерата и го превъртя до мястото, където бе записал: „№ 1”.

— Ела тук, Саид. Нека ти го покажа — махна с ръка принц Ясир.

Саид извика номера на дисплея. Приготви се да натисне зеления бутон. Сега или никога. Потта заливаше очите му, но той не го забелязваше. Само мигна веднъж-два пъти, за да вижда по-добре.

— С удоволствие ще го видя, но после. Първо трябва да поговорим — каза той.

В гласа му звучеше паника. Той самият я чуваше. Тръгна към мястото, където току-що бяха седели, с надеждата, че принц Ясир ще последва примера му.

Принцът излезе от техническата стая и се отправи към масата.

Саид спря.

Гледайки го учудено, принц Ясир продължи да се приближава бавно към масата. Сега бе на седем-осем метра от куфарчето. Саид на приблизително два пъти по-голямо разстояние. Той заотстъпва инстинктивно. Принц Ясир спря.

— Тръгваш ли си? — попита той.

Саид се прегъна надве, обърна се с гръб, наведе глава и натисна зеления бутон. Гръмна оглушителен взрив.

На Саид му се стори, че великанска ръка го удря по гърба с все сила и го отхвърля към съседния диван. По-късно си спомняше, че бе лежал на пода до преобърнатата маса, сред парчета стъкла. Лежеше и кашляше. Понятие си нямаше от колко време. След това опита да помръдне ръка, рамене, крака. Крайниците му бяха цели. Главата му обаче… Изглежда, че при падането си все пак се бе ударил в нещо. Тя го болеше. С треперещи пръсти и със страх той я опипа. Топла кръв заливаше лявата част на лицето му. Веднага съобрази, че раната е сериозна. Много го болеше. Не можеше да диша през носа. В лявото му ухо звънеше. Стори му се, че само в едното, защото второто не чуваше въобще нищо, като запушено с мокра глина.