Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Саид вече бе прав. Бе станал веднага, след като охранителят бе съобщил за идването на принца.

Принц Ясир спря пред него и му подаде ръка. Саид я стисна и сведе глава.

— Радвам се да те видя, Саид — произнесе принц Ясир. Бръчките и гънките по лицето му бяха самата сериозност. — Погребението бе тежко изпитание за всички нас. Сядай, приятелю мой.

Слугата наля на принца чашка чай, разбърка три бучки захар в нея и изчезна.

Те седнаха. Като че ли принц Ясир бе съсредоточил цялото си внимание върху чашката си с чай и избягваше да среща погледа на Саид.

— Благодаря ви, че толкова бързо удовлетворихте молбата ми за среща — каза съвсем хладнокръвно Саид. Вече нищо не можеше да го спре. — Съчувствам дълбоко на загубата ви. И знам, че преживявате много тежко гибелта на съпругата си.

Принц Ясир вдигна поглед. За един миг изглеждаше едва ли не учуден.

— Това е тежко време за всички нас — произнесе той. — Сполетя ни голяма загуба. Да се молим Аллах да я приеме при себе си.

Саид кимна.

Принц Ясир започна да сваля кърпата си за глава. Първо — лентата огал [4] Огал — черна лента, поставена на горната част на главата. Има предимно придържаща функция. — Б. пр. , а след това — и самата кърпа. Саид незабавно последва примера му. В този ритуал се криеше особен смисъл — разговорът без кърпите за глава означаваше близост и доверие.

Принц Ясир бе почти плешив. Само тук-там по темето му стърчаха редки кичури черни косми. На очи се набиваха щръкналите му месести уши.

Принц Ясир отпи от чая си.

— Искал си да ме видиш, Саид.

— Да. Толкова много неща, че не знам с кое да започна… Вие знаехте колко бяхме — изкашля се той, — близки с Нура.

— Известно ми е. Да се смили над нея Аллах.

— И ето… Аз, разбира се, съм си съставил представа за случилото се, но е възможно да не е съвсем вярна… Баща ми не каза кой знае какво. И…

— Искаш да знаеш как стана.

— Да — погали с ръка куфарчето, което стоеше на пода до него Саид, сякаш искаше за пореден път да се убеди, че си е на мястото.

— Приятелю мой… — впи се в него тежкият поглед на Ясир. — Знаеш за страстта ми към колите, нали така?

Саид кимна. Това бе известно на мнозина. Говореше се, че освен увлечението му по шотландското уиски, той обожава скъпите играчки — спортните коли и катери. Бе изпробвал заедно с принц Ясир и то неведнъж един от катерите — „Хидролифт C-24RR”, корпус от въглепластика, скорост повече от 80 възела. Тази страст на Ясир бе част от плана. Планът, който висеше на косъм и във всеки един момент можеше да се провали.

— Трябва обаче да си призная, че не съм кой знае колко добър шофьор — продължаваше принц Ясир.

Саид кимна отново.

Принц Ясир нямаше нито разрешение за управление на катер, нито шофьорска книжка. А и защо му бяха? Имаше на разположение цяла гвардия шофьори. И всички знаеха, че във всеки един момент принц Ясир може да седне лично зад волана и да тръгне накъдето си иска — с документи или без, пиян или трезвен. Кой щеше да го спре?

— В мен продължава да живее малкото дете, което обожава играчките си. Веднъж-два пъти трябва просто да седна лично зад волана и да покарам. Не надалече, разбира се. Предимно тук, сред стените на резиденцията — той показа бавно пространството с ръка.

„След като излокаш бутилка уиски — помисли си Саид. — Колко пъти удари Нура, преди да я извлечеш навън? Била ли е в съзнание, когато си я хвърлил под колелата и си прегазил тялото и?”

Саид не чуваше какво казва принц Ясир. Виждаше само как се мърдаха червените устни, почти потънали в черната брада, и усещаше нарастваща ярост. Дори му се наложи да отмести поглед, за да не издаде чувствата си.

Всъщност все пак чу някои неща. Обяснението бе следното: Докато принцът карал из територията на резиденцията своето мазерати „Куатро Порте”, отнякъде се била появила Нура. Точно в този момент давал назад с пълна скорост и Нура попаднала в мъртвата зона. Той не я видял и я блъснал. Разбрал какво се е случило, той в паниката си дал напред и тя отново попаднала под колелата.

— Саид… — погледна го въпросително принц Ясир.

— Нещо не ми е добре — произнесе Саид, притиснал с длан корема си.

— Разбирам — каза принц Ясир. — Да кажа ли да ти донесат нещо?

— Извинете ме. Аз само за момент — Саид стана и посочи вратата.

— Разбира се.

Саид се стараеше да стъпва, колкото се може по-естествено, но това, изглежда, не му се удаваше. Той залитна и направи няколко стъпки към стената. Погледът на принц Ясир изгаряше гърба му.