Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Той изключи светлините. И най-слабият лъч можеше да го издаде.

Сега му оставаше само да чака.

Множество светлини се издигаха бавно в небето над Джида. Вертолети, приличащи на рояк светулки.

Саид нямаше друг изход. Ако се съдеше по размаха на потерята, чакането не му даваше дори и минимален шанс. Със свободната си ръка той запали двигателите и се устреми натам, където преди няколко минути бе видял трите червени проблясъка. С другата си ръка продължаваше да притиска раната. Съдът, който идваше да го прибере, бе единствената му надежда. Още малко и щеше да припадне от загубата на кръв и от изтощение. Едва ли обаче щеше да избяга незабелязан. През следващите няколко денонощия националната гвардия щеше да задържи, претърси и преобърне с дъното нагоре всеки малък съд в този район на Червено море. Нямаше да се спрат пред нищо, само и само да го хванат.

Катерът се движеше с голяма скорост. Вятърът свистеше. Адреналинът отново се разхождаше из кръвта му, заглушил за известно време болката в главата му.

„Надявам се вертолетите и катерите на преследвачите да се съсредоточат върху крайбрежните води” — мислеше си той, притискайки раната си с ръка. Можеше да решат, че ще акостира на пустинния бряг, северно от Джида, и оттам ще продължи по-нататък. От друга страна, той нямаше да издържи дълго в пустинята. Сигурно щеше да му потрябва помощ. Така че би трябвало да предположат, че има съучастници. Сам нямаше никакви шансове.

Може би все пак се бяха сетили, че ще се опита да избяга по море?

И тогава Саид видя отново сигнала. Или му се бе сторило? Той примижа и се опита да се съсредоточи. Бе почти сигурен, че току-що е видял нов сигнал — три кратки червени проблясъка един след друг точно по курса му. И този път значително по-близо. Той намали скоростта. Виждаха го на радара и бяха разбрали, че катерът се движи. И му бяха сигнализирали, за да спре.

Щом само Саид дръпна лоста на неутрална позиция, вълна откъм кърмата издигна катера. Той взе фенера, който лежеше до него, и забързано изпрати три къси сигнала в открито море, надявайки се, че преследвачите от катерите и вертолетите няма да ги видят. Притвори очи и замърмори тихо молитва.

Какво беше това? Звук от двигател ли? Той отвори широко очи и се взря в непрогледния мрак отпред. Бавно бутна лоста напред. Сега катерът се движеше само с няколко възела.

Изведнъж точно пред него изникна черна страна и той дори извика. Всичко се случи много бързо. Саид изхлипа от страх, но не успя да извърти руля, за да избегне сблъсъка. Ударът бе толкова силен, че го захвърли върху руля и той грохна като чувал върху палубната настилка.

Спомняше си слабо какво се случи после. Нямаше сили дори да стане. Рязък, глух шум — някакви хора бяха скочили в катера. Той се бе опитал да се повдигне на лакът, но не бе успял. Бе се опитал да се претърколи по корем, за да застане на четири крака. И изведнъж бе усетил как нечии ръце го вдигат. Той само бе прибрал някак си обезсилените си крака. Без нито дума — въпреки че бе възможно да бяха говорели нещо, но той бе почти оглушал — го бяха помъкнали нагоре по трапа, спуснат от борда на шхуната. Той бе опитал да им помогне, но краката не го слушаха. Вече на палубата, го бяха внесли през някаква врата, а след това — надолу, в каюта. Бяха го поставили на койка и бяха включили осветлението.

Саид не виждаше нищо ясно. Хвана се за главата — лепкава, гъста кръв. Бе изгубил импровизираната превръзка.

— Чуваш ли ме, Саид?

Думите долетяха отдалече, като иззад дебела стена:

— Саид!

Някой го разтърси за рамото. Бе непоносимо жаден. Устата му бе пресъхнала. След взрива бе дишал само през нея. Носът му бе запушен. Той примигна и видя очертанията на лице, наведено над него.

Сякаш имаше още някакви гласове?

Саид примигна отново. В ръката на човека, застанал до него, сякаш блесна нещо. Нож?

В този момент усети убождане и настъпи тъмнина.

Отворил очи, Саид не видя нищо. Затова пък буквално го обля непоносима смрад. Вонеше на гнило и той го усещаше, въпреки че продължаваше да диша само през пресъхналата си уста. Носът му все още бе запушен.

Той премлясна, опитвайки се да предизвика поне малко слюноотделяне, но напразно.

Подът под тях трепереше и трещеше. Бе на кораб. Опипваше с ръце пространството наоколо, превъзмогвайки силното гадене, обхванало го заради вонята. Под него имаше дървена повърхност — влажна и лепкава. Прекара ръце по бедрата и торса си — дрехите му също бяха лепкави. Към гърлото му отново се надигна гадене и този път той не издържа — обърна глава и повърна.