Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Саид с мъка пропълзя по-далече от повърнатото и дори успя как да е да седне. Прекара ръка по лицето си. Главата му бе бинтована. Влажната на пипане превръзка покриваше раната и едното му око.

Сега чуваше по-ясно шума на двигателите. Всичко около него вибрираше.

Малко по-нататък се виждаше вертикална ивица светлина. Той започна да се придвижва към нея.

Това бе врата. Бе се навел напред, за да стигне до дръжката й, когато вратата изведнъж се отвори.

Той различи силуетите на няколко души.

Избухна светлина. Биеше право в очите му, така че Саид примижа, за да фокусира зрението си.

— Гадост — каза, както се стори на Саид, един от тях на арабски.

Очите му свикнаха със светлината и Саид ги видя по-ясно. Не можеше обаче да говори и така си и седеше с отворена уста на лепкавия под.

Съблякоха го и го измиха с маркуч. След това го отнесоха на палубата, дадоха му да изпие две чаши вода и го настаниха в огромен пластмасов варел, в който обикновено държаха мрежите и такъмите. След това я напълниха със сапунена вода и се захванаха поред да го търкат с твърдо кисе, ругаейки и смеейки се. Цялото му тяло се покри с червени ивици. След това направиха почивка. Изпразниха варела и започнаха отначало — напълниха го със сапунена вода и отново започнаха да търкат Саид.

След час-два, когато вече миришеше на обикновен рибар, му дадоха малко бял хляб и чаша водниста рибена чорба и му разказаха какво е станало.

Качили Саид на борда, те веднага пробили дъното на катера и го потопили. След това прегледали Саид, били му морфин, превързали раната на лицето му и го спуснали в трюма, пълен с два метра вмирисана риба. Окачили го на въже, прокарано под мишниците му, така че над рибената каша се виждала само главата му. Наложило им се да постъпят така, защото това бил единственият начин да го скрият.

Войниците от националната гвардия на два пъти се качвали на борда и претърсвали кораба. Втория път с кучета, на които пъхали под носовете някакви неща, взети, изглежда, от семейството на Саид.

На два пъти им се удало да заблудят гвардейците. Войниците надничали в трюма, където бил Саид, но никой не понечил да скочи в него.

Едва след втората проверка те се решили да го извадят от гниещата каша и да го отнесат там, където дошъл на себе си — в онази част на трюма, в която товарели улова.

След няколко дни пристигнаха в Порт Судан. Корабът им се изгуби сред другите рибарски съдове, които бяха на котва там. С настъпването на тъмнината те го прехвърлиха на брега, скриха го в каросерията на един джип, покриха го с брезент и някаква възрастна двойка го откара при местния лекар, който наложи раната с гъст мехлем от масла и семена и му даде да изпуши смес от тютюн и билки, за да спадне температурата му.

След две седмици, прекарани в колибата на лекаря и помощниците му, Саид бе отново на крака — слаб, изтощен, но вече с нормална температура. Качиха го в ремарке, което го откара в Хартум, а оттам — в лагера на „Воините на исляма”, разположен на два часа път с кола на юг.

В средствата за масова информация нямаше нито дума за покушението.

Саид не знаеше дали принц Ясир е оцелял, или не е.

Томи Тенволд остави папката настрани и се завъртя на стола, обръщайки се към монитора. Докосна клавиатурата с пръсти, влезе в интернет през „Опера” и написа в „Гугъл”: „Микаел Рам”. След това с движение на пианист, който изсвирва последната нота, натисна „Ентър”.

Бяха намерени само два резултата — за американския боксьор Майкъл Рам и за шведски съветник роден през петдесета година.

С други думи казано, нямаше полза, защото нямаше нищо ново.

Микаел Рам бе приблизително на толкова години, на колкото бе и той самият, тоест около тридесетте. И двамата бяха завършили в една и съща година Бергенското висше икономическо училище. Микаел бе учил там три години, а той, както обикновено, четири и половина. Мнозина от състудентите им се бяха учудили, когато Микаел бе започнал работа в престижна консултантска компания — норвежкия филиал на „Маккинзи и Кѝ”, защото оценките му бяха доста добри, но в никакъв случай не и блестящи. По-късно бившите им съкурсници казваха, че след няколко години Микаел напуснал „Маккинзи” и заминал за Португалия, в Лисабон, където постъпил в някаква неизвестна фирма, като нещо по финансовата част. Томи не бе чувал нищо повече за Микаел. Всъщност те и в Берген не бяха общували кой знае колко — просто така, на „здравей и здрасти”.