Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Попитах жена си, която е португалка, какво мисли да се преместим за няколко години в Осло — бе казал Микаел. — Тя се съгласи, при условие че ще работя по-малко — се бе усмихнал Микаел. — Точно в момента е заета с преместването в новото ни жилище на „Фрогнервайен”.

Томи също се бе усмихнал. Като глупак на панаир, бе си помислил след това.

— Представяш ли си въобще мащабите? — бе попитал Микаел. — Може би си чувал колко пари са взели Йон Фредриксен и „Спетален” от „Актив кепитъл”? Знаеш ли колко милиона са отмъкнали от тях?

— За такива мащаби ли говорим ние? — Томи бе готов да си отхапе езика за това „ние” във въпроса си.

След подписването на договора за франчайзинга главната кантора в Португалия се задължила да се включи в начинанието с начален капитал под формата на ответен заем в рамките на един милион евро. Лисабонската инвестиционна компания, в която работел Микаел, също изразила желание да участва, при това с крупна сума. На норвежките партньори също щяло да бъде предложено да станат акционери.

— А как е с лиценза? — бе попитал Томи.

— Чувал ли си за „Нурвик инкасо”?

Томи бе поклатил глава.

— Аз също, докато не научих, че собственикът се кани да закрие фирмата и да се пенсионира. Срещу няколкостотин хиляди откупих договора му за наем на помещението на „Бюгдьойале”, в старата сграда, и лицензът, издадена на господин Телеф Нурвик за три години. И уволних двамата му служители.

— Значи и той е вътре?

— Само на хартия. Телеф скоро ще навлезе в пенсионна възраст и мечтае да прекарва повече време на вилата си в Санефьорд. От фирмата му не е станало нищо. Дълги години е доказвал пълната си некомпетентност в тази сфера.

— И какво ми предлагаш?

— Да бъдеш заместник-директор?

— А заплащането?

— Петстотин хиляди плюс акции, бонуси и допълнителни преференции.

— И отговорът, значи, ти трябва до осем часа сутринта?

— Най-късно — бе му отговорил Микаел. — Иначе си изпуснал влака — бе прекарал ръка по косата си той. — Има обаче още една подробност.

„Ето го”, бе си помислил Томи.

— Помниш ли Петер? Петер Невлунг?

Томи се бе усмихнал:

— И още как.

— Той работи в „ДЕ”, фирма, занимаваща се с кредитни карти.

— Знам, нали е един от най-добрите ми приятели.

— „ДЕ” се кани да извади на пазара огромен пакет от задължения. Потребителска утайка. Петер каза, че… те познава добре — бе повдигнал вежди Микаел.

— Така е — бе кимнал Томи. — Значи затова…

— Безплатно сирене има само в капаните за мишки.

Изпращайки Микаел до изхода, Томи изведнъж му бе задал още един въпрос:

— А кой е собственикът на „Глобъл кепитъл”? Кой е основният акционер?

— Един саудитски арабин — бе отговорил Микаел.

— Шегуваш се!

— Шегувам ли се? Та той е член на кралското семейство! Казва се принц Ясир.

— Значи така — каза Ариел Корим и изгледа всеки от най-близките си приятели — ниския Ахмед отдясно, след това — Джамал, който седеше по средата, и най-накрая — Хамди. Лицата и на тримата бяха сериозни и съсредоточени.

Бяха в стаята на Ариел в студентското общежитие „Крингшо”, което бе до залива Согнсван. Тримата му приятели седяха рамо до рамо на тесния му неоправен креват. Хамди — по турски, а останалите — с ръце върху коленете си и отпуснали крака, опирайки босите си ходила до пода. Самият Ариел седеше с лице към тях на единствения стол в тази стаичка.

— Аллах ще ни даде сили — продължаваше Ариел. — Скоро ще сме в рая.

Джамал се бе присъединил последен към групата — преди около десет месеца — и единствен от тях учеше математика. Цялото му име бе Джамал Байт, бе роден в Алжир, но родителите и брат му живееха в момента в Кайро, където баща му преподаваше математика и физика в един от университетите. Ахмед, Хамди и Ариел се обучаваха, както и Джамал, във факултета по математика и естествени науки, само че в катедрата по молекулярна биология и биохимия и се познаваха добре помежду си, а през последните три години бяха станали на практика, неразделни.

Ариел седна по-удобно и се опита да издокара ободряваща усмивка. Това обаче не бе толкова лесно, защото вътрешностите му се бяха свили. Нервността на приятелите му се бе предала и на него. Никога преди не ги бе виждал толкова превъзбудени, объркани и до смърт изплашени. Нима чак сега бяха разбрали колко сериозно бе всичко това? Едва сега, когато им бе показал плоските пакети с експлозив, които трябваше да привържат към телата си.