Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Ариел потри една в друга потните си длани.

— С тези… пояси трябва да се отнасяме много внимателно — каза той. — Касим каза, че може да са малко н-нестабилни — прехапа устни той. Нервите му бяха на предела си. Дори бе започнал да заеква. — Е какво, нека ги премерим още в-веднъж?

От тримата на леглото се отзова само Хамди. Той изпъна краката си и се изправи на матрака. А след това се усмихна широко, както обикновено.

Видял, че Хамди се усмихва отново, Ариел въздъхна с облекчение. Сега им трябваха до смърт неговото самообладание, енергия и общителност. Хамди не позволяваше никога да го обиждат и винаги казваше каквото мислеше — открито и смело. Не позволяваше на никого да каже нещо против мюсюлманите или исляма. Поради твърдите си позиции на няколко пъти бе налитал да се бие, но никога не бе отстъпвал. И не прощаваше на критикуващите — възразяваше независимо на кого и понякога без да се притеснява за изразите.

Ариел му се усмихна. Ахмед кимна и също се опита да се усмихне, но Джамал сякаш — аха-аха — и щеше да се разплаче.

— Е, какво има? — изправи се Ариел, гледайки Джамал и Ахмед, които продължаваха да седят, без да помръдват на леглото.

Хамди се бе съгласил пръв с идеята да си сложат поясите. Ариел бе сигурен, че ако някой от тях бъде обхванат от съмнения, то именно Хамди щеше да му помогне да се върне в правия път. На Ариел, разбира се, му се искаше самият той да е такъв, но най-силен сред тях беше без съмнение Хамди. Въпреки това лидерът на тяхната малка група бе той, Ариел Корим. И това не подлежеше на обсъждане. По отношение на ръководенето Хамди — открит и понякога по детски непосредствен — не можеше да се мери с него.

Хамди сви крака в коленете си и скочи на пода. След това се обърна към тях:

— Хайде, давайте!

Отдавна бяха опознали поясите с експлозивите. Бе твърде рисковано да държат тези неща заедно, поради което всеки съхраняваше своя пояс в стаята си. Четиримата станаха и излязоха в коридора. Хамди и Ахмед изчезнаха зад вратата, водеща към стълбището, защото стаите им бяха на долния етаж. Ариел отиде при Джамал, който живееше до него, и му помогна да си сложи пояса.

Джамал трепереше и миришеше силно на пот, докато прикачваха взривателя и най-накрая му облякоха отгоре ватираното яке. Бе пребледнял и застинал, разперил ръце настрани. На Ариел му се стори, че приличаше на дете от детската градина, покрай която минаваше всеки ден на път за университета.

— Чудесно — каза бодро Ариел. — Добре изглежда. Ще отида да видя как са останалите. Чакай ме тук!

Джамал кимна два пъти и остана в същата поза с разперени настрани ръце. Неподвижен.

След десет минути и четиримата имаха пояси с експлозив, скрити под якетата. Събраха се отново в стаята на Ариел?

— Е, как е? — попита Ариел и погледна останалите.

Джамал имаше вид на много болен, а лицето му лъщеше от пот.

— Така няма да стане — отговори Хамди, дърпайки полите на якето си. Джамал трябваше да се научи да се отпуска. Така никой нямаше да поиска да седне до него в метрото.

— По-добре е просто да носим всичко това — каза Ахмед. — В нещо като раници или в чанти.

Той погледна към другарите си. Бе най-ниският — почти с глава по-нисък от всеки от тях.

— Знаеш, че е невъзможно — каза Ариел, гледайки го с раздразнение, въпреки че не се чувстваше раздразнен, а по-скоро мек като желе. — Четирима души с раници могат да предизвикат подозрение. Касим каза, че не трябва да се случва. Най-добре е да изглеждаме просто като араби със зимни дрехи — усмихна се той.

— Хайде да се поупражняваме — предложи Хамди. — Трябва да се научим да ходим с тези амуниции, колкото се може по-естествено.

— Какво имаш предвид? — уплашено се взря Джамал и Хамди.

Ариел се боеше, че Джамал няма да издържи и още сега щеше да рухне в краката им, и бързо взе решение:

— Добре, излизаме.

Ариел се приближи до вратата; надникна навън; убеди се, че там няма никого; махна на останалите и те, един след друг, минаха покрай кухнята и слязоха по стълбите. Стъпваха внимателно, едва дишайки, и пристъпваха старателно, като се държаха здраво за парапета.

На последната стълбищна площадка Ариел усети как потта се стича по гърба му.

Вече долу, те се скупчиха пред вратата на жилищния корпус. Бе вечер и бе тъмно. Дишането им се изтръгваше от устите им като студена пара.

От общежитието излязоха други студенти — две момичета и момче. Те се смееха, но при вида на четиримата пред вратата млъкнаха, изгледаха ги замислено в движение и се отдалечиха по асфалтираната пътека, без дори да се обърнат.