Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Най-сетне самолетът се раздвижи. Стюардесите започнаха да обясняват мерките за безопасност.

Томи погледна към Микаел, който бе притихнал странно. Мълчеше и гледаше през илюминатора. Седя така, докато самолетът не излетя и не премина през слоя от облаци. Едва тогава изпъна, как да е, крака под седалката на пътника пред него и се обърна към Томи.

— Дяволски дълго пътуване ще бъде — каза той, сякаш Томи не го знаеше.

Стюардесите разнасяха подноси с храна и питиета. Томи отказа. Дори не можеше да мисли за ядене. Взе си само кенче кола.

Може би това при тях бе в реда на нещата? Може би принц Ясир се срещаше от време на време с ръководителите на своите филиали? — мислеше си Томи. — Постоянно приемаше всичките началници на регионалните поделения? Така че нямаше нищо особено в пътуването им до Джида. Принц Ясир и най-близките му сътрудници сигурно искаха да държат юздите и да получат подробен доклад за дейността на дъщерната компания.

Настани се по-удобно на седалката. Междинното кацане във Франкфурт бе чак след два часа.

В препълнения салон на икономичната класа се вдигна шум, когато по пътя от Франкфурт за Джида високоговорителят съобщи, че понеже самолетът навлизал във въздушното пространство на Саудитска Арабия, повече няма да се сервира алкохол. Стюардесите се заеха да събират празните бутилки, напомняйки на пътниците, че внасянето на алкохолни напитки в страната е строго забранено и наказуемо.

През последните четири и половина часа Томи бе изпил четири малки бутилки с вино и една с коняк, а освен това и няколко халби бира във Франкфурт, докато бяха чакали да се качат на самолета. Съобщението, направено по високоговорителя, обаче го отрезви на мига.

Микаел дремеше до него. Стюардесата раздаваше миграционните карти, които трябваше да попълнят и да представят на паспортния контрол. Томи бутна колегата си по рамото.

Микаел се огледа сънено, протегна ръце и се изправи на седалката.

— Пристигаме ли?

— Тук да не правят тест за алкохол? — попита Томи. — Вече не дават пиене.

— Е и?

— Бил ли си преди тук, или не си?

Микаел се прозя и разтърка очи.

— Бил съм. Тук е така: ако не си пиян като дърво, всичко ще е нормално.

Взеха миграционни карти от стюардесата. По начина на движение на самолета Томи разбра, че са започнали да кацат. Погледна напред. През четири реда по-нататък, в средата на салона, седяха петима араби. Зад тях — жените и децата. Жените си слагаха чадори. Томи задържа погледа си върху тях. По време на полета никой от тях не бе пил алкохол.

В седем вечерта те излязоха на стълбата под горещата звездна нощ. Усещането бе такова, сякаш пред тях се бе разтворила гореща фурна.

На международното летище „Крал Абдул Азиз” по стар обичай откарваха пътниците от самолета до терминала с автобуси. Наоколо имаше гигантски пътнически лайнери — „Боинг 747” от Индия, Пакистан и Филипините. Томи никога преди не бе чувал имената на тези авиокомпании.

Микаел заслиза пръв по стълбата. Бе закачил закачалката на сакото си на пръста си и го бе преметнал на гръб. Томи също бе само по риза, както и повечето мъже наоколо.

Забеляза как към люка до самата кабина докараха по-малка стълба за пътниците от първа класа. Арабин с бяла национална носия и кърпа за главата с червено каре слезе важно, като глава на държава, по стъпалата. След него вървеше жена с чадор, а след нея — три деца. Всичките те се качиха в голяма бяла лимузина. Хора с черни униформи се заеха да прехвърлят в багажника на колата многобройните куфари и чанти „Луи Витон”. Притиснат в препълнения автобус, Томи видя как лимузината се отдалечи.

Сградата на терминала изглеждаше олющена и стара, сякаш бе в някаква бедна африканска страна, а не в най-богатата нефтена държава. Влязъл в нея, Томи веднага усети острата, водеща до гадене миризма на пот.

Наредиха се на една от опашките. Изглежда, че няколко самолета се бяха приземили едновременно, защото наоколо бе пълно с пътници с арабска и азиатска външност. Няколко европейки, чакащи на опашката, се бяха покрили с черни абаи. Униформени охранители се разхождаха сред хората и разменяйки неразбираеми реплики, ги строяваха в колона. На около тридесетина метра от тях се виждаха будките на паспортния контрол, в които седяха хора със същите като на охранителите зелено-кафяви униформи.

Томи хвърли поглед на часа. Бяха стояли вече петнадесетина минути, а опашката не бе помръднала и с милиметър. Опита се да види какво става отпред. Човекът, когото бе видял до будката на паспортния контрол преди няколко минути, продължаваше да стои там.