Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Изведнъж на вратата се почука тихо. Микаел се втурна да отвори. Влезе доктор Абу Насър. Седнаха до малката масичка, която бе до двойното легло.

Микаел изгледа въпросително госта си. През последните години бе смятал този човек за свой личен приятел и приятел на баща му.

— Принц Ясир е огорчен — произнесе доктор Абу Насър. — Иска да знае какво става.

— Нямам отговор на това — поклати глава Микаел. — Всичко, което казах на Зонтаг, е истина. Представа си нямам кой се е раздрънкал и за какво.

Доктор Абу Насър не помръдна.

— Кой може да е научил нещо?

Микаел вдигна очи към тавана и за миг замря, триейки потните си длани.

— В офиса ни само двама сме в течение на основните събития — аз и заместникът ми.

— Как се казва?

— Томи Тенволд.

— Знае ли нещо… за страничната дейност?

— Не — поклати глава Микаел. — Невъзможно е.

— Напълно ли?

— Да.

— Въпреки това изтичането на информация е налице — каза доктор Абу Насър. — Трябва да убедя принц Ясир, че в компанията ни в Осло е чисто. Това е много важно. Дори и най-обикновеното подозрение може да му докара неприятности. Изглежда, че и ЦРУ е наясно с действията на норвежката и португалската служба за сигурност. Принц Ясир ми възложи да се разходя из цялата „Глобъл кепитъл” с лупа и да въведа ред. Много е обезпокоен от последствията, които може да има тази история лично за него и за цялото кралско семейство, защото нишките при разследването могат да доведат именно там.

Микаел преглътна.

— По какъв начин обаче…

— Решихме да предприемем някои неща.

— Какво по-точно?

— Трябва да убедим принц Ясир, че и ти, и твоят партньор нямате нищо общо с финансирането на терористите. Това е единствената ни възможност.

— Как обаче ще го докажем?

— Ще ви принудят да кажете истината.

— Но… — усмихна се нерешително Микаел. — Не ви разбирам…

— Ще ви разпитат сътрудниците на Службата за сигурност на кралското семейство. Само на тях принц Ясир им има пълно доверие.

Стрелките на часовника подминаваха единадесет, когато Саид чу как Шира влиза в спалнята си. Изчака десет-дванадесет минути и излезе от стаята си.

Облече се топло, заключи внимателно вратата след себе си и слезе долу, без да срещне никого по пътя си. Спря на последната стълбищна площадка и провери джобовете на палтото си — дали не бе забравил ключовете и бележката. Всичко си бе на мястото, той излезе в ледената звездна нощ и с големи крачки забърза към автобусната спирка.

Автобус № 32 дойде веднага. Той се качи, дупчи си билет и седна в края до прозореца. Пред него седяха две чернокоси девойки, всяка с мобилен телефон до ухото. И двете дърдореха на висок глас на норвежки, без да обръщат внимание една на друга.

Саид гледаше през прозореца към осветената от уличните лампи зимна нощ.

Срещата с Марван и другите двама го плашеше като нощен кошмар и той се събуждаше нощем, облян в студена пот. Защо бяха избрали точно него и онзи плешив младеж? Защо толкова бързаха всички? На него му трябваше време, достатъчно време, за да осъществи отмъщението си. Всеки ден, всеки час се молеше на Аллах. Събудил се нощем от кошмара, лежеше и си мислеше дали ще може да се държи естествено с експлозив върху тялото си? А ако изведнъж припаднеше? Щеше ли да изпита болка? Щеше ли да види нещо, да чуе нещо? Лежейки по гръб със затворени очи се опитваше да си представи момента на взрива като на забавен каданс — как главата му, ръцете му, краката му, цялото му тяло, всичките му вътрешности се разлитат на парчета. Кръв, парчета плът, кости. Далече ли щяха да се разхвърчат? Щяха ли да намерят достатъчно части, за да го идентифицират? Може би щяха да намерят ръка, око или няколко пръста?

— Никой не може да ти причини вреда, докато не дойде твоят ден — промърмори под нос той. — Когато обаче твоят ден дойде, никой не може да те спаси.

Как се бе вкоренила в него омразата, помисли си той, от момента, в който Нура за пръв път му бе показала синините си. Помнеше раменете и врата й на синьо-черни и жълти петна. Най-вече обаче си спомняше очите й, които молеха за прошка, че показва на него, на брат си, онова, което бе направил собственият й съпруг. Невъзможно бе да се срещне отново с Нура, без да е отмъстил за нея.

Едното от момичетата пред него изчурулика: „Засега!”, изключи връзката и прибра мобилния си телефон в чантата си. След това се обърна бързо и го погледна. Приятелката й продължаваше да говори.

Саид сведе глава и се взря в ръцете си. Омразата му растеше и глозгаше сърцето му. Той сви и отпусна юмруци.