Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Тази възможност му бе дал в щедростта си Аллах. Останалото той трябваше да свърши сам. Собственият му живот не означаваше нищо. Осъществил отмъщението, той щеше да е готов да се срещне със сестра си. Само дано да имаше време.

След десет минути автобусът спря на „Солиплас” и той слезе. Остана на спирката няколко секунди, оглеждайки се наоколо. В този късен час на улицата почти нямаше минувачи. Саид пресече павираната улица и зави по „Бюгдьойале” към сградата, в която се намираше офисът. С усилие на волята си се принуди да върви спокойно.

Изравнил се с прозорците на „Глобъл кепитъл”, той се вглежда внимателно няколко секунди в тях. В цялата сграда бе тъмно. Нямаше никого.

Той изчака, докато покрай него мина някакъв автобус, ускори крачка и претича през улицата. От другата страна замря и се огледа. На двадесет-тридесет метра от него към тротоара се приближи кола и спря, без да изключва мотора и фаровете. На предната седалка имаше силует на човек. Без да сваля поглед от колата, Саид се отправи бавно към входната врата. В движение извади от джоба си халката с двата ключа, които Шира бе взела от шкафчето в колцентъра. Пред самата врата погледна бързо надясно. Колата все още бе там. Той подбра ключ и го пъхна в ключалката.

Ключът стана.

Той го завъртя, отвори вратата и след две секунди вече стоеше в осветения вход. Убедил се, че входната врата се е затворила, той започна бавно, предпазливо да се изкачва по стълбите.

Томи се усмихна нерешително:

— Шегуваш се. Наистина ли е за утре?

— Не се шегувам — поклати глава Микаел. — Поканата е лично от принц Ясир, което означава, че нямаме избор.

— Ама защо? — заболя го стомахът Томи.

Не знаеше защо, но все пак не му харесваше. Защо бе това бързане?

Още от Лисабон Микаел го бе помолил да изпрати с експресна поща паспорта си и заявление до посолството на Саудитска Арабия в Стокхолм. Всичко трябвало да се направи колкото се може по-бързо. Микаел бе започнал да подготвя документите си направо от Португалия. Поканата от принц Ясир вече чакала в посолството и за да получат визи, трябвало да изпратят там формално заявление и паспортите си.

Сега Микаел стоеше на вратата, държейки в една ръка паспортите с готовите визи, а в другата — билетите, донесени преди няколко минути от куриер.

Томи се облегна на облегалката на стола си.

— Не ти ли намекнаха поне за какво е това бързане?

— Чужда култура — сви рамене Микаел. — Решили са и веднага са го направили.

— А в главната кантора какво казаха?

— Нищо особено.

— Ти не попита ли?

— Питах, разбира се. Така ми и отговориха, че, видиш ли, принцовете правели, каквото си поискат, защото имали достатъчно свободно време. Напълно чужда култура. И в бизнеса били така: речено — сторено.

— Но Боже мили… утре сутринта?

— Трябва да заминем, Томи. Нямаме избор.

— А офисът? — плесна с ръце Томи. — Меко казано, съм затънал в работа до гуша.

— За няколко дни ще се справят и без нас.

Томи се придвижи малко напред със стола си:

— Сбъркали ли сме някъде?

— Не знам.

— Тогава къде е проблемът?

— Представа си нямам. Просто трябва да се бърза. Отивай си вкъщи и си приготви куфара.

Събудил се, Томи не се чувстваше в свои води, и когато двамата се качваха по стълбата в самолета на „Луфтханза”, не му стана по-добре. Стигнаха до местата си на предпоследния ред, качиха куфарчетата си на мястото за багажа и седнаха — Микаел — до прозореца, а Томи — до него.

Микаел бе бледен. Срещнали се в залата за заминаващи, те почти не бяха разговаряли.

Както се изясни, бе им провървяло е местата, защото пет минути преди излитането в салона нахлу цяла орда момчета с червено-сини спортни екипи и с огромни безформени сакове на раменете. Повечето бяха много високи, сигурно бяха баскетболисти. При вида на тази тълпа на Томи му стана съвсем зле — бе обхванат едва ли не от чувство за клаустрофобия. Имаше чувството, че тези шумни здравеняци са изсмукали целия кислород от салона.

През следващите десет минути червено-сините дългучи се настаняваха по местата си, качваха саковете си на местата за багаж, смееха се високо и се удряха един друг. Зачервените стюардеси тичаха между тях, призовавайки ги да затегнат коланите.

Не останаха свободни места. Самолетът бе пълен до дупка.

Мястото вляво от Томи бе заето от слабоват възрастен господин с кафяв костюм. Седяха притиснати рамо до рамо. Задух, жега, няма какво да се диша. Томи се оригна в шепа и на няколко пъти се запита дали да не стане и да слезе. Едва ли щеше да има сили да издържи дългия полет. Гадеше му се все по-силно. Порови в джоба на предната седалка, но не намери хигиенен пакет там.