Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Томи тресна вратата. Опря се на стената. Дишането му бе учестено. Сърцето му биеше като чук. Този задник знаеше къде живее.

— Боже мой, какво стана?

Томи вдигна поглед. Трина стоеше на вратата на кабинета си и го гледаше изплашено. Той поклати глава и се изправи.

— Няма защо да се тревожиш — каза той, отправяйки се към кабинета си. — Изхвърлих го.

— Ане Мидгорд?

— Аз съм — чу се в отговор.

— Обажда ви се Томи Тенволд от „Глобъл кепитъл”. При мен току-що бе синът ви Стиан — трепна гласът му. Той се наведе напред и притисна здраво слушалката до ухото си.

Мълчание. Чуваше само дишането и.

— Чувате ли ме?

— Какво е станало? — говореше бавно, предпазливо, сякаш очакваше взрив, катастрофа, тя.

— Обаждам ви се, само за да ви кажа, че нямам намерение да търпя наглото му поведение. Наложи ми се… да го изхвърля от офиса ни. Той… — изтри с длан потното си чело Томи, — ме заплашваше.

В слушалката се чуваше само учестено дишане.

— Чувате ли ме?

— Какво сте направил?

— Какво имате предвид? Изхвърлих го през вратата.

— Не… — прошепна тя.

— Поведението на сина ви бе съвсем неприемливо. Следващия път ще се оплача в полицията — каза Томи.

— Оставете ме на мира — прошепна тя. — Оставате ме!

Прещракване. Той остави слушалката.

Томи отмести телефона и прокара пръсти през косата си. Не можеше да направи нищо повече. Оплакването в полицията нямаше да доведе до нищо, защото това бяха само едни думи.

След час се почука тихо на вратата на кабинета му и Трина надникна предпазливо през вратата.

— Тръгвам си — каза тя.

Томи стоеше до прозореца и гледаше колите, движещи се по вечерната „Бюгдьойале”.

— О’кей. Приятна вечер — отговори той с измъчена усмивка.

Срещата със Стиан не излизаше от главата му. Изхвърлил този идиот през вратата, той така и не бе успял да се съсредоточи и да свърши нещо полезно.

— А онзи… — усмихна се бързо Трина, — си отиде, нали?

Томи кимна, но го сви под лъжичката.

— Разбира се, че си отиде.

— Няма ли да ме изпратиш? — попита нерешително тя.

— Разбира се.

Той излезе от кабинета и я изпрати до изхода. Отворила решително вратата, Трина погледна площадката. Чула обаче забързан тропот на крака по стълбището, тя трепна и замря. Покрай тях претича мъж с офисна папка под мишница и изчезна на следващата площадка.

Томи се усмихна ободряващо.

— Отдавна си е отишъл. Няма от какво да се страхуваш.

— На външен вид бе пълен психар.

— Той си е психар.

Трина се усмихна кратко и излезе на площадката.

— Приятна вечер, Томи — каза тя и забърза надолу.

Той стоеше на вратата, докато не чу как се хлопна входната врата. Погледна стълбището и се върна в кабинета си, след като предварително се убеди, че вратата е заключена. Хвърли бърз поглед на часовника си. Бе пет и половина. След час и половина щяха да се срещнат отново. В „Еликсия”. Опита се да мисли за друго.

Саид стана от молитвеното килимче и го сгъна. След това извади компютъра си, седна на края на леглото и го включи.

През последните дни прекарваше много време в редактирането на сайта си — блог, в който под никнейма Food-maniac предлагаше готварски рецепти, простички, взети от английската готварска книга, която бе намерил в библиотеката на Шира. През опцията за анонимност бе изпратил на своя ар-риядски приятел Валид Хабиб имейл с адреса на блога и шифъра — всяка трета дума на всеки втори ред. Прочитайки всяка трета дума на всеки втори ред, Валид Хабиб щеше да получава кратко и просто съобщение, което щеше да предава на майката на Саид. Валид бе разбрал всичко. Саид бе получил от него също анонимно писмо: „Майка ти се зарадва”. Тя не можеше да му отговори по никакъв начин, но поне бе започнала да получава дори и кратки вести от сина си. Валид, разбира се, ги предаваше устно, когато отиваше в Джида, а това се случваше доста често. В Джида живееше семейството му, а и работата му в саудитския филиал на „Арамко” изискваше пътувания до там.

Днес Саид шифрира в поредната рецепта следното съобщение:

„Всеки ден се моля баща ми да оздравее”.

След това изключи компютъра, прибра го и отиде в кухнята.

Шира миеше съдовете. Тахмина седеше по пижама на масата и ядеше каша. Саид седна срещу нея, гледайки как тя вечеря спокойно.

Забеляза, че Шира е раздразнена от нещо. Миеше съдовете, избърсваше ги и ги прибираше с резки движения.

Тахмина дояде кашата си, допи млякото си и погледна усмихнато Саид.