Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Стиан ли? — лицето му трепна, без да иска.

Трина кимна енергично:

— Арилд и Петер също имат проблеми с един клиент, който се обажда и заплашва да дойде тук… — поклати глава тя. — Боже милостиви, не ми харесва всичко това.

Томи преглътна слюнката си и попита:

— И какво, пусна ли го?

— Да — прошепна тя и посочи с палеца зад гърба си. — Там е.

Томи въздъхна със стон и стана рязко:

— О’кей, аз го поемам.

Докато излизаше иззад бюрото, Трина го гледаше уплашено.

— Той като че ли… Ох, Господи… — сведе поглед тя и поклати глава.

Томи се спря пред нея.

— При нашата работа това е в реда на нещата — каза той и постави върху рамото й влажната си длан.

Трина вдигна поглед към него.

— Наеха ме да се занимавам с финансови въпроси, а не…

— Успокой се! — каза Томи и се опита да се усмихне. — Микаел върна ли се?

— Не. Нима не си чул?

— Какво?

— Останал е за още един ден в Лисабон.

— Добре.

Томи се приближи до вратата и я решително отвори.

Веднага позна младежа. Бе същият, който бе стоял на „Фрогнервайен” и го бе сочил с пръст.

Стиан Мидгорд, който бе нисък скинар, висок около 165 сантиметра, бе облечен явно не в съответствие с времето. Върху износената си фланелка, която, изглежда, някога е била черна, той носеше само разкопчано дънково яке и бе с черни дънки, с прорези на коленете.

Томи се спря. Стиан все още не го бе забелязал. Разхождаше се напред-назад до входната врата, забил поглед в пода. Зачервените от възбудата бузи, неравномерното му дишане и неспокойните движения говореха сами за себе си.

Томи направи няколко крачки към него. Трина се промуши зад гърба му в кабинета си и веднага затвори вратата.

Стиан замря, втренчил се в пода. След това вдигна бавно глава и устреми поглед към Томи. Дишаше през устата, тежко, като след тичане.

— Появи се най-сетне — каза той с нисък, пресипнал глас, който въобще не се връзваше с външността му.

— С какво мога да помогна?

Без да сваля поглед от Томи, Стиан бавно, като на забавен кадър, се придвижи към него. Спря едва когато го приближи плътно. Бледите му устни се разтегнаха бавно в усмивка. Стоеше, вдигнал поглед, и гледаше Томи, който бе с една глава по-висок от него.

Томи усети, че му е горещо. Ръцете му висяха като бастуни. Краката му се пълнеха с олово. Нямайки сили да гледа повече в безсмислено изцъклените очи на малчото, той отмести поглед.

— Виж ти какъв си бил отблизо?! — каза тихо Стиан.

Кимна, сякаш с одобрение, и вдигнал, както и преди, глава и полуотворил уста, измери Томи с поглед.

— Как се чувстваш в бившата болница? — попита той. — Апартаментчето хубаво ли е?!

Отстрани на врата му се виждаше татуировка. Започваше някъде под кръглата яка на фланелката и завършваше до меката част на ухото.

— Какво желаете?

— Искам да те поогледам — стана още по-широка усмивката му. — Просто да те видя.

С крайчеца на езика си той облиза устните си.

Томи поклати глава. Облизването на устните, погледът, усмивката — от всичко това струеше неотвратима заплаха. А той се чувстваше безсилен, апатичен… Устата му бе пресъхнала.

— Ако си мислите, че можете да идвате тук със заплахи…

— Аз обичам майка си, а ти? — прекъсна го Стиан.

— Майка ми е умряла — отговори му Томи, направи крачка към входната врата, отвори я и се отдръпна. — Вървете си! — гласът му трепереше и той бързо се огледа наоколо. — Махайте се! Вън оттук!

Секунда-две Стиан стоеше на място с все така отметната леко назад глава. След това се приближи бавно до Томи. И отново спря.

— А моята е жива — каза той. — И не понасям, когато някакви задници я ядосват. Знаеш ли поне кой съм аз!

Стиан се разля в широка усмивка.

Дишането на Томи зачести. Случващото се му се струваше нереално. Трябваше да се избави от този психясал малчо. Момчето явно бе от отделението за буйни луди.

— Моля ви да си тръгнете — каза Томи.

Стиан се приближи съвсем плътно до него с все още отметната назад глава и пробивайки дупка в него с погледа си.

— От тази минута те съветвам да се озърташ на всяка крачка.

От очите му лъхна огън. Томи го хвана за рамото; разтърси го така, че краката на младежа едва не се отлепиха от пода; и го избута през вратата право на стълбището.

Стиан падна на ръце.

— Върви на майната си! — извика му Томи. — Изчезвай!

Стиан стана бавно. Лицето му бе почервеняло. Усмивката му бе изчезнала. Посочил Томи с треперещ пръст, той изръмжа:

— Ти си ненормален. Ще съжаляваш за това.