Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— А обосновката? — попита Трина и постави ръка върху една от папките си, сякаш там се криеха всичките проблеми.

— Ще ни изпратят нещо, но повечето трябва да си го направим сами — погледна към Трина Микаел: — Какво ще кажеш?

Тя отвори папката; разлисти листата в нея; намери страница, изпълнена с редове от цифри; и леко прехапа устни:

— Резултатите не са кой знае какви.

— Толкова ли е зле всичко? — попита Микаел.

Томи гледаше настрани. Знаеше какво казват цифрите, защото именно той отговаряше за тях. Приходите бяха твърде малко и идваха твърде късно. Работата вървеше вяло.

Трескавата руменина се свлече от бузите върху шията на Трина.

— Към днешния ден сме си върнали няколко процента от целия портфейл. Колкото да покрием едва-едва текущите разходи. Ликвидността… не изглежда много добре — тя извади листа от папката и го подаде на Микаел.

Той му хвърли бърз поглед и го остави настрани.

— Къде е проблемът, Томи?

— Не знам… Изглежда, че… просто не ни провървя…

— Лошо — усмихна се Микаел.

— Какво друго мога да кажа? Работим по системата — каза Томи, — следваме инструкциите, подкопаваме почвата под краката им, използваме цялата информация, която успяваме да намерим, но…

— Но какво?

— Буксуваме. Няма връщания. Поради това и казах, че не ни върви. Например да се принуди човек е на практика невъзможно… И представа си нямам колко длъжници са ни върнали писмените искания и са оставили без отговор обажданията от колцентъра ни.

— Те работят здраво — каза Трина и кимна разгорещено в потвърждение. — Виждам го. А Томи, той… едва не спи в офиса.

— Мда — върна й листа Микаел и тя веднага го скри в папката. — „Много” не е всичко. Може би трябва да се действа по-напористо, с ум? — погледна към Томи той.

Томи усети как лицето му пламва.

— Не трябва да се правиш на мъченик, Томи — стана Микаел. — Утре имаме среща с инвеститорите. Ти също ще присъстваш.

Томи също стана.

— С какви инвеститори?

— Скоро ще разбереш — отговори му Микаел. — Преди това обаче трябва да се посъветвам с нашия финансов директор — усмихна се на Трина той. — Да пресметнем някои неща във връзка с новото предложение.

— Ново предложение ли? — взря се учудено Томи в него.

— И този път е доста голямо — отговори му Микаел. — Току-що говорих с „ДЕ”. Предлагат ни скандинавския си пакет. Най-големия.

— А по-точно?

— Как ти се струва един милиард крони, невърнат по кредитните карти?

Когато Микаел излезе след няколко минути, Томи вдигна слушалката и набра номера, на който трябваше да се обади много отдавна. Докато чакаше отговор, той барабанеше с пръсти по бюрото.

След три сигнала се чу гласът на чичо му.

— Здрасти! Томи съм — облегна се с усмивка назад той.

— Томи! Не познавам номера. От новия си офис ли се обаждаш?

— Да. Как сте?

— Всичко е наред. При теб как е? Отдавна не сме те чували.

— Не мога да се оплача — гледайки към барелефите по тавана, Томи се усмихна още по-широко. — Развиваме се по малко. Точно сега планираме да купим едномилиарден портфейл с дългове. Работи по цяло денонощие.

— Ух ти. Разказвай!

Томи разказа накратко на чичо си за събитията от последните седмици, като, разбира се, премълча за проблемите с ликвидността и търканията с Микаел. Нямаше защо да ги тревожи без нужда.

Разказът му, изглежда, направи впечатление на чичо Ерик. Миналия път бе говорил със съвсем друг тон, помисли си Томи. Може би и в неговия глас звучеше повече оптимизъм и енергия?

— Ух ти — повтори чичо му. — Големи сделки въртите. А на личния фронт как е?

Томи сякаш видя с очите си чичовата си усмивка под пищните мустаци.

— Като цяло, също има нещо — отговори той. — Но едва сега започва.

— Лизбет ще се радва да го чуе. Ех, Томи, до теб трябва да има жена. Ще ти е от полза.

— Да, леля ми го каза — каза Томи.

— Кога ще ни дойдеш на гости?

— В момента не мога. Работим денонощно, така че е трудничко да отсъствам сега.

— По-внимателно там — каза чичо Ерик. — Аз, докато работех, що неща съм видял… Понякога животът пречупва хората. При това къде по-бързо, отколкото си мислиш.

— Ще внимавам.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отговори Томи и въздъхна тежко. — Кълна се.

Вече се смрачаваше, когато Микаел влезе в кабинета на Томи.

Томи вдигна възпалените си очи от компютъра. Бе свалил вратовръзката си, а косата му бе разрошена.

Микаел седна, преметна крак върху крак и усмихвайки се широко, потри ръце.