Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Косата ти е дълга — каза тя.

— Отиваш да си лягаш ли? — попита я той, усмихвайки й се в отговор.

Тя сви устни и няколко пъти завъртя рязко глава.

— Не. Отиваш — каза Шира, изтри си ръцете с кърпа, приближи се до дъщеря си и я взе на ръце. — Кажи: „Лека нощ!”

Тахмина пъхна палеца си в устата си и със свободната си ръчичка помаха на Саид. Той й помаха в отговор и стана. Шира и Тахмина изчезнаха в спалнята, а то се премести в хола.

След няколко минути се появи Шира. Затвори вратата и седна срещу Саид, гледайки го сериозно.

— Не ми харесва всичко това — каза тя.

— Трябва — сви рамене той.

— Защо?

Той се усмихна разсеяно и поклати глава.

— Защо не ми казваш нищо?

— Ще го научиш, когато му дойде времето.

Тя въздъхна шумно и повтори:

— Мразя всичко това.

— Кажи ми… — повдигна вежди той и я изгледа с интерес. — Какво стана днес?

— Срещнахме се. Пак там.

— В тренировъчната зала ли?

— Да.

— И какво?

— След това ме заведе да видя апартамента, който искал да си купи.

Саид кимна замислено.

— Що за апартамент е?

— Голям. Мансарда.

— Иска да ти се хареса. Това е хубаво.

— Така ли? — отрони уморено Шира.

— А след това?

— След това си тръгнах. Казах, че ми е време за Тахмина.

Устата на Саид се изкриви от раздразнение.

— Казала си му, че имаш дъщеря?

— А ти как мислиш, Халед? Че ще го крия ли? Той се зарадва, когато го чу. Ще да е много зле, ако го разбере впоследствие, и реши, че нарочно съм го лъгала. Освен това аз въобще не мога да лъжа. Казвам онова, което е. Така е по-лесно.

Саид затвори очи и поклати глава:

— Е, и как реагира той?

Шира се наведе напред на стола, дърпайки с пръстите си трите тънки сребърни гривни на лявата си китка.

— А трябваше ли да има някаква „правилна” реакция, Халед? Обясни ми!

— Не. Просто щеше да е по-добре да не му го бе казвала — той потри длани. — Та как реагира той?

Шира отхвърли кичура коса, паднал на лицето й.

— Представа си нямаш от това.

Той я погледна учудено.

— Ти мислиш като консервативен мюсюлманин, Халед. Не знаеш нищо за тази страна, за този народ. Какво знаеш за обикновения норвежец? За това как се отнася към жените, как мисли?

— Спокойно ли го прие?

Тя го изгледа без надежда.

— Остави това на мен, Халед. Знам какво правя.

— Ще се срещнете ли пак?

— Да. И ме остави да действам по свое усмотрение.

— Гледай да не сбъркаш, Шира. Много е важно. Много по-важно от всичко останало.

На лицето й отново се появи умора.

— Кажи какво трябва да правя, Халед. Искам всичко това да свърши, колкото се може по-бързо.

— Успокой се! Винаги е имало смахнати, които си мислят, че могат да постигнат нещо със заплахи — каза Микаел.

Седяха около кръглата маса в стаята за преговори. Микаел току-що се бе върнал от Лисабон. Само преди половин час бе слязъл от експреса, който го бе докарал от летището до гарата пред Националния театър, и веднага се бе отправил към кантората.

Томи гледаше колегата си. Той изглеждаше много добре с бялата си риза и все така бе пълен с оптимизъм и енергия.

— По-добре да бе крещял или налитал на бой — каза тихо Трина и отметна от челото си русата си коса. На масата пред нея имаше две папки.

— Момчето явно е психар — каза Томи. — Определено в чутурата му е пълен хаос.

Микаел се усмихна ободряващо:

— Ще се нагледаме на такива като Стиан. Учете се да се абстрахирате от това. Деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет стотни от тези не са опасни. Ще вдигнат малко шум и ще ни оставят на мира — премести поглед към Томи той. — Ти нали го изхвърли през вратата?

Томи кимна.

— Ето виждате ли. И е изчезнал, щом само е съобразил, че е отишъл твърде далече — погледна към Томи той, а след това — към Трина. — Сега всичко е наред, нали така? Никой не ви наблюдава от вдигнати яки?

Томи се размърда неспокойно на стола си. Не му харесваше тази история. Само от спомена за Стиан го побиваха тръпки. Микаел обаче бе, разбира се, прав. Не трябваше да се поддават на страха, защото иначе трябваше да затворят сергията.

— Как мина всичко в Лисабон? — попита той.

Микаел се наведе напред и забарабани с пръсти по масата.

— Засега не ни припират. Разбират, че поначало е необходимо време, за да тръгне всичко по мед и масло. Няма обаче да ни търпят дълго. И те, дявол да го вземе, ми дадоха да разбера добре това.

— Представи ли им пълния отчет? — попита Томи.

— Каквото поискаха, това им представих.