Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Според сметките на Микаел щяха лесно да стигнат до двеста, че и до триста процента печалба. Ако успееха да спечелят от тези краткосрочни заеми 25 милиона крони, то можеше да се смята, че бизнесът им е златен.

Позвъняването на вратата накара Томи да трепне. Той се завъртя на стола си и отиде да отвори. В коридора се чуваха гласовете на четиримата нови служители в току-що създадения колцентър, разположен вляво от стаята за съвещания. Скоро щяха да дойдат още двама. Томи отвори входната врата.

Веднага я позна. Първата им длъжница. Ане Мидгорд. Косата и бе вързана на конска опашка и прехвърлена през рамото, а на лицето нямаше грим.

— Здрасти — каза му тя като на добър познат. — Трябва да поговоря с вас.

Томи се отдръпна, пускайки я вътре.

Тя направи няколко крачки в коридора й спря, чакайки, докато той затваряше вратата. Той й посочи накъде да върви и тя послушно, като кученце, се помъкна след него.

— Казвайте бързо — каза Томи и си помисли, че не е трябвало да я пуска. Трябваше да измисли нещо, да й каже, че няма време, да я попита какво въобще иска. Дланите му се изпотиха от неприятната ситуация.

— Благодаря ви, че ми отделихте време — каза тя и приседна до заседателната маса за дванадесет души.

Томи затвори вратата, седна срещу нея и постави ръцете си пред себе си.

— С какво мога да ви помогна? — гласът му трепереше.

Тя отвори черната си чанта с метални закопчалки, извади гланц за устни и започна да си слага, без да откъсва поглед от него.

Томи чакаше. Бе повече от сигурен какво щеше да последва и се опитваше да набере смелост. Сега щеше да започне един рев. Спомни си думите на Микаел: „А ти си мекосърдечен кучи син”.

— Вие бяхте Ане Мидгорд. Нали така? — произнесе Томи. — Страхувам се, че времето ми е малко…

Тя прибра гланца в чантата си, затвори я и я остави на пода.

— А вие бяхте Томи, нали?

Тя повдигна тънките си като нишки вежди. Устните й блестяха на ярката светлина. Томи кимна отсечено.

— А къде е… Микаел?

— В момента го няма. Извинете, но не можете ли да преминете направо на въпроса? Имам много малко свободно време.

Тя седеше с изправен гръб и въобще не приличаше на нещастна жена. Погледът й блуждаеше по лицето му, сякаш търсейки нещо.

— Аз… — изкашля се тя. — Преди всичко трябва да ви кажа, че посещението ви ми се отрази много зле. Двама силни възрастни мъже — стисна блестящите си устни тя, — биха могли… да направят каквото си поискат с мен.

— Ние не сме престъпници.

— Оставете ме да се доизкажа — прекъсна го Ане Мидгорд. — След това имах усещането — прехапа устни тя, — че сякаш са ме изнасилили. Знаете ли какво е това чувство за една жена? Можете ли да си го представите?

Томи поклати леко глава:

— Съвсем не сме искали…

Тя обаче не го слушаше, продължавайки да разхожда погледа си по лицето му.

— Нещата, които спомена онзи… вашият колега… — преглътна тя. — Отново и отново се питам… Може би това е незаконно? Излиза, че такива като вас могат да направят каквото си поискат с онези, които са им длъжници? Разбирате ли за какво говоря? — махна неопределено във въздуха с ръка тя.

Томи се усмихна нерешително. Много му се искаше Микаел да е тук в момента. Той нямаше да може да се справи с тази жена.

— Всички начини са добри за фирмата ви, така ли? А длъжниците за вас са просто животни? Плячка?

— Разбира се, че не — Томи усети как потрепва ъгълчето на устата му.

— Взехте последните ми пари. През последните дни дори храна не съм си купувала, заради вас и онзи… вашия колега.

— Чуйте ме… Ние се занимаваме с просрочени плащания и просто се опитваме да се договорим с длъжниците — сви рамене той, но изведнъж забеляза, че те и така са си вдигнати нагоре. — Това е всичко. Това е работата ни.

— Намесихте в това и сина ми Стиан. Никога няма да ви го простя — за пръв път тя свали поглед от лицето му и се загледа към затворената врата вляво от него. — Имате ли деца, Томи?

Той поклати глава.

— Тогава няма да ме разберете… Няма да разберете какво означава родна плът и кръв. И колко боли, когато при теб нахлуят непознати и заплашват…

— Никого не сме заплашвали — напрегна се целият той. Време бе да приключва с това. — Ако си мислите… Въобще не сме бандити.

Тя поклати глава.

— В много отношения сте по-лоши и от тях, Томи. Ще ви обясня с какво се занимавате. Търсите най-болезненото място в човека. Ударът може да се преживее някак си, но най-страшната мъка е, когато нарочно чоплят старите рани. И вие много добре го знаете. На Стиан… му трябва спокойствие. Въпреки че…