Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Едрите риби — хората, задлъжнели по кредитните карти с повече от сто хиляди — бяха в отделна група и с нея се бяха заели лично Томи и Микаел. За разлика от дребните длъжници ги посещаваха твърде често в домовете им, а освен това както обикновено ги безпокояха с писма, имейли и телефонни обаждания.

Работата обаче напредваше бавно и Томи се проклинаше, защото това бе неговата сфера на отговорност.

Стрелките на часовника наближаваха седем вечерта, когато той отново отвори обобщената таблица, съдържаща подробности за портфейла със задълженията. Прегледа страницата до самия й край, където бе сборната сума, и се взря в тази мизерия. След това скри лицето си в ръце и бавно се облегна назад на стола. Изоставаха сериозно от плана. Той разтри очи. А след като ги отвори, видя точно пред себе си Микаел, стоящ на вратата.

— Е, как сме днес?

— Зле?

— Хванахме ли някого?

— Хванахме, но малко. Парите са незначителни.

— По дяволите — приближи се до бюрото му Микаел, скръсти ръце на гърдите си и се загледа през прозореца.

— Как е ликвидността? — попита Томи.

— Не е Бог знае каква. Началото е жалко — изгледа го отгоре Микаел. — Първоначалните вложения са твърде големи, текущите — също, постъпленията са твърде малки и всичко отне твърде много време — усмихна се уморено той. — Чу ли ме?

— Колко време имаме?

Микаел поклати глава:

— Едва ли искаш да знаеш.

— Тоест нямаме време?

Микаел сви рамене:

— Утре летя за Португалия.

— О’кей. Трябва ли ти нещо от мен преди заминаването?

— Да. Трябва ми резюме по придвижването за връщането на дълговете. Най-късно до утре, рано сутринта.

Томи кимна.

— Задълго ли заминаваш?

— За ден или два — обърна се Микаел, канейки се да си тръгне, но изведнъж се сети нещо и се спря. — Обади се някакъв тип. Каза, че е спешно. Търсеше теб. Номерът му е в кабинета ми.

— Как се казваше?

— Някой си Стиан. Струва ми се, че е син на онази жена, която навестихме… Ане Мидгорд.

— По дяволите.

— Заеми се с него — каза Микаел и изчезна.

Сутрешното оживление по улиците постихна. Колите станаха по-малко. Слънцето освети края на небето. Изглежда, че денят отново щеше да е мразовит.

Мястото на срещата бе доста далече, но Саид реши да отиде пеша. Спусна се надолу по „Финмарксгате” и зави към площад „Тьойен”.

Вчера през деня бяха почукали на вратата на апартамента на Шира. Посетителят не се бе представил. Бе стоял, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на зелената си военна куртка и сякаш бе нервничел. Бе казал на Саид адреса, времето на срещата и паролата. Саид му бе отговорил, че ще е там. Мъжът бе кимнал утвърдително и без да каже нито дума повече, си бе отишъл.

През нощта Саид бе спал тревожно. Знаеше, че се подготвя акция. И че задачата му вече е определена. Не се съмняваше за начина, по който искаха да го използват. Знанията му явно не им трябваха. Щяха да го използват като воин. И бе възможно точно днес да получи конкретната си задача.

Само да не се случеше твърде бързо, защото му трябваше още известно време, за да осъществи много по-важно дело.

Проверявайки по картата, която винаги носеше със себе си, Саид намери с лекота нужния му адрес.

Фасадата на триетажната тухлена сграда изглеждаше олющена и мръсна. Мазилката се бе отлепила тук-там, а боята на прозорците се бе изтъркала. На първия етаж откъм улицата имаше арабски магазин. Няколко щайги с плодове и зеленчуци бяха поставени отвън, под зелената тента с нагревател. През прозорците на горните етажи се виждаха пердета и саксии с цветя. На тротоара стоеше мъж с кафяво яке и пушеше цигара. Саид се приближи до него. Секунда-две се гледаха, след което човекът с якето се усмихна.

— Слънцето клони на лято, дните са по-дълги — каза той и дръпна силно от цигарата си.

— Вече стана два и половина — отговори Саид.

Мъжът хвърли угарката на тротоара и я размаза с отдавна нелъскана кафява обувка.

— Да вървим.

Саид влезе след него в магазина.

Вътре бе тясно и миришеше силно на подправки и билки. Раменете на Саид едва не закачаха рафтовете отляво и отдясно, докато минаваха през магазина, пълен със стока. В дъното, между купчините чували с ориз, се открои врата. Мъжът я отвори и пропусна Саид напред. Тръгнаха по коридор, покрай чиито стени бяха струпани някакви сандъци. Подът бе мръсен, покрит с боклук и останки от бакалски стоки. Изкачиха се по тясно стълбище. На едно от стъпалата спеше, свил се на кълбо, черно-бял котарак. Той скочи и засъска срещу Саид.