Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Саид плати, взе чая си и се настани на плота до прозореца с изглед към улицата.

Онези двамата бяха седели и му се бяха присмивали. Хората на принц Ясир. Колко смешно и глупаво бяха изглеждали в черните си костюми и с гладко избръснатите си детски лица. Тийнейджъри, представящи се старателно за възрастни, делови мъже. Когато си бе тръгнал, бяха прихнали като две ученички.

Принц Ясир отново го бе подложил на унижение. И отново той не бе могъл да направи нищо. Само ако знаеха какво се случваше в душата му! Само като си помислеше какво би било, ако можеха да изпитат омразата, която го изпълваше? Щяха да се изплашат до смърт. Щяха да избягат при първа възможност. И това щеше да е единственият им нищожен шанс да се измъкнат. Те обаче не го познаваха. Не знаеха колко далече бе готов да стигне. Щяха да съжаляват, че въобще са се родили.

Саид отпи глътка и така удари чашката в масата, че врялата вода плисна направо върху ръката му. Огледа се наоколо. Жената с черния шал на раменете, която седеше на съседната маса, му хвърли бърз поглед. Той стана, усмихна й се и излезе навън.

Закрачи назад по същия път.

И представа си нямаха какво им бе подготвил.

Когато след половин час най-сетне излязоха от ресторанта, зъбите на Саид тракаха от студ. Стоеше на отсрещния тротоар и ги наблюдаваше.

Те постояха секунда-две, поговориха си, след което тръгнаха в различни посоки. Рам пресече улицата по зебрата и се запъти направо към него. Саид се обърна. След няколко секунди Микаел Рам го подмина бързо, вдигнал рамене и устремил поглед пред себе си, и се скри зад ъгъла.

Саид го последва.

Рам вървеше бързо по „Фрогнервайен”.

Саид го следваше на двадесет-тридесет метра, взрял се в гърба му. Изведнъж Рам зави надясно и изчезна от погледа му. Саид се затича и го видя вече в края на улицата, по която бе свърнал.

Саид поизостана. Погледна табелата с името на улицата, която бе видял на стената на сградата: „Оскарсгате”. Микаел Рам продължаваше през цялото време направо и пресече следващата пресечка на улицата. Саид тръгна след него. След още стотина метра Рам зави рязко наляво и влезе във входа на жилищна сграда.

Без да бърза, Саид продължи по улицата. От двете страни имаше паркирани нагъсто коли. Постара се да не се взира много във входа на четириетажната сграда, в която бе влязъл Рам — луксозен, шикозен блок с масивна врата в класически стил.

Изчакал малко, той се обърна и тръгна обратно по същия път, но по другия тротоар. Този път спря за миг и разгледа входа и изрядната, като в парк, тревна площ от двете страни на входа. Стисна зъби, треперейки от студ.

Микаел пусна пердето и седна във фотьойла в хола, държейки мобилния си телефон до ухото си.

— Томи? Аз съм.

— Къде си?

Микаел чуваше учестеното дишане на Томи и шум от коли. Той явно бе някъде в центъра.

— Вкъщи съм. И искам да ти кажа нещо.

— Какво?

— Помниш ли мъжа от „КонСенцо”, е, онзи, чужденеца? Който седеше зад гърба ми.

— Да, и какво?

— По пътя за вкъщи забелязах нещо странно. Той, дявол да го вземе, вървеше след мен.

— Онзи тип от ресторанта ли? — разсмя се Томи.

— Да. Отначало си помислих, че греша, че е просто съвпадение. Като влязох в апартамента си обаче, надникнах навън. И представяш ли си? Той стоеше долу и се пулеше към входа ми. По дяволите, истински psycho.

Микаел чу как Томи подсвирна:

— И какво? Още ли е там?

— Не, тръгна си.

— Успокой се, Микаел. Не знаех, че толкова лесно се поддаваш на параноята. За какво му е на онзи тип да те следи?

Микаел усети, че трепери. Тресеше го, въпреки че в стаята бе плюс двадесет и пет градуса. Жена му, португалката, не търпеше по-ниски температури. Вечно й бе студено.

— Не знам. Може да е от онези психари с ножовете.

— И това го казваш ти, взимащия парите на хората — чу той гласа на Томи и се усмихна.

— Успокой се, Микаел. Чуй, трябва да вляза в един магазин, така че, ако не ти трябвам…

— Върви по дяволите! — прихна Микаел и прекъсна връзката.

Няколко секунди седя, гледайки мобилния си. Може би Томи бе прав за параноята?

Томи сложи ръце зад главата си, облегна се назад на стола и затвори очи. Микаел бе отишъл на среща с представителите на банката и одиторите. Нямаше да се върне до края на деня.

През последните две седмици се бяха случили толкова много неща, че той дори не успяваше да ги осмисли както трябва.

Навел се напред, Томи се взря в монитора. Гледаше сметките, направени от Микаел — екселска таблица, отразяваща първата им голяма сделка. Почти две хиляди физически лица с непогасени задължения по кредитните карти. От няколко хиляди до петдесет хиляди. И малка група хора, дължащи по повече от сто хиляди. Като цяло — дългове на стойност 50 милиона крони. Бяха изпреварили всичките останали инкасови фирми. Това, че най-добрият приятел на Томи работеше в „ДЕ”, им бе помогнало да се включат навреме в търга. Бе им се наложило да платят седем милиона — скъпичко, разбира се, но конкуренцията бе голяма.