Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Томи гледаше през прозореца. Приближаваха кръговото движение на детелината. Долу се забелязваха очертанията на забележителната плоска сграда на операта в района „Бьорвик”.

— И тук е голямата разлика — продължаваше Микаел. — Може да заплашваш със сериозни глоби, с купища сметки и извлечения и някои няма да се трогнат ни най-малко от това. Достатъчно е обаче да ги заплашиш с душевна болка и те ще направят всичко, за да я избегнат — отново махна с ръка той. — Точно това е залегнало в основата на концепцията ни. Ние събираме дори и най-незначителната информация за клиента с една-единствена цел — да намерим слабото му място, да разберем кои лостове трябва да задвижим, за да получим максимум ефективен резултат. За едни е достатъчно на вратата им да почука човек с каска и униформено кожено яке, а за други трябва да се събере подробна информация за различни страни от живота им. Помни, че длъжниците вече са играли тази игра. Те вече са се срещали с кредиторите — усмихна се той. — Но не и с нас.

— От кого купи този дълг?

— Този ли? От моя приятел Пер Улав Древдал. Виждал си го. Вчера вечерта бе в офиса ни.

— Така ли ще работим?

— Какво имаш предвид?

— Просто ще купуваме дългове…

— Дявол да го вземе, Томи! Разбира се, че така ще работим. Задачата ни е да купуваме, не е важно от кого, дългове, от които може да се спечели. Разликата между Пер Улав и „ДЕ” е само в това, че той е частно лице, продаващо дълг на частно лице, а компанията, занимаваща се с кредитни карти, предлага цял портфейл от неплатени дългове. Обемите са различни, но принципът е един и същ.

На картата на джипиеса се появи червено кръгче — мястото, където отиваха. Подминал Ботаническата градина, Микаел зави по една от страничните улици, кара петдесетина метра, паркира на втория ред до синьо фургонче, изключи мотора и дръпна ръчната спирачка.

Томи отвори вратата, но преди да излезе от колата, се обърна:

— И що за дълг е това?

— Аренда на кола.

Микаел излезе и взе куфарчето от задната седалка. Томи го чакаше на тротоара. Фаровете на колата премитаха три пъти, когато Микаел активира централното заключване.

Двамата измериха с поглед сивата четириетажна сграда, която се издигаше пред тях. Слънцето бе ниско и съседните къщи хвърляха дълга сенки.

— Що за човек е?

— Отпусни се — каза Микаел. — Просто гледай и слушай, а аз ще ти покажа как се прави.

От входа излезе момче с черна шапка и пухено яке и те влязоха вътре.

Бе студено почти колкото и навън. Под краката им хрущеше пясък. Нагоре водеше широко стълбище. Изтритите стъпала се бяха извили като дъги.

— На кой етаж е? — попита Томи.

— На третия.

— Сигурен ли си, че има някой вкъщи?

— Обадих се преди час. Бяха си вкъщи — отговори му Микаел.

— Каза ли им кой си?

— Не.

Микаел се тръгна нагоре по стълбите. Томи — след него. На всяка площадка имаше по четири апартамента, на повечето врати нямаше табелки с имената на живущите.

Стигнаха до третия етаж, без да срещнат никого по пътя си. На две от вратите проблясваха месингови табелки. Микаел ги прочете и поклати глава.

— Една от тези е — посочи той вратите без табелки.

Извади от вътрешния джоб на сакото си някакъв лист, разгърна го и го прегледа набързо, след което го сгъна и го прибра. След което почука три пъти силно на най-близката врата. Томи затаи дъх и се ослуша. От апартамента се разнасяха приглушени звуци.

Вратата се открехна, изпускайки вълна от влажна топлина. През пролуката надникна женска глава и изплашени сини очи ги погледнаха. Първо единия, после другия.

— Ане Мидгорд? — попита Микаел.

— Аз съм… — отговори тя тихо и предпазливо.

— Ние сме от инкасовата компания „Глобъл кепитъл” — усмихна се той. — Бихме искали да си поговорим.

Жената открехна по-широко вратата.

— Какво искате?

— Става дума за неплатена сметка. Можем ли да влезем за малко?

Тя тръсна черните си къдрици и повтори:

— Какво искате?

— Става дума за неплатени сметки за кола, която сте взели под наем от фирма „Тонсенхаген” преди малко повече от шест седмици — каза Микаел. Той се усмихваше, а гласът му звучеше с ентусиазма на досаден продавач на прахосмукачки. — За седемдесет и пет хиляди крони.

На горния етаж се отвори врата. Някой излезе от апартамент.

— Но аз говорих съвсем скоро с тях — едва чуто каза жената и отново тръсна къдриците си.

— Може ли да влезем?

— Не, аз…

Отгоре слизаше възрастен мъж. Мимоходом спря поглед върху двамата добре облечени млади хора. Ане Мидгорд се дръпна навътре в апартамента и притвори вратата след себе си.