Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Бутнал вратата, Саид нахлу в кафенето и се огледа. Двама младежи с дълги палта стояха на опашка пред барплота. Той се нареди след тях. Хората, седящи по масите, не проявиха никакъв интерес към него. Дори не вдигнаха погледи. Изчакал реда си, той си поръча чаша чай и седна на единствената свободна маса в далечния ъгъл.

Свали си очилата и намокри лицето си с мокра кърпичка.

Не, те нямаше да го познаят. Брадата, очилата, дългата коса, белегът и изкривеният нос го правеха неузнаваем. Той глътна чая си. Принц Ясир можеше да разполага само със снимка на Саид, правена преди цяла вечност.

Паниката обаче не искаше да си отиде. Изведнъж всичко наоколо се нахвърли отново върху него.

Саид погледна през прозореца. Улицата изглеждаше до нелепост тиха. На отсрещната страна имаше „Плод и зеленчук”. Той устреми поглед към жената, която пресичаше улицата — блестяща черна коса, вързана на конска опашка. Външността й бе арабска, но нямаше чадор. Дълго, свободно палто до глезените. На раменете — черен шал. Ако бе малко по-ниска, щеше да е точно като Нура. Такъв решителен поглед. Толкова много грим. Сурово стиснати устни, готови във всеки един момент да се усмихнат.

Да, Аллах му бе дал шанс. Трябваше само да се възползва от него.

Рамо до рамо, Томи и Микаел крачеха бързо по тротоара. През тези вечерни часове „Хенрик Ибсенсгате” бе пълна с хора. Термометрите показваха минус десет градуса, но Томи не забелязваше студа. Бе бодър и изпълнен със сили. Последните дни бяха преминали в много приятна възбуда. Бяха работили от ранно утро до късна вечер, обаче той не усещаше и грам умора. Точно обратното. Колкото повече работеше, толкова по-енергичен ставаше. Събуждайки се в шест часа сутринта, първо проверяваше имейлите и есемесите си и нямаше търпение да се озове в офиса. Микаел бе мечта, а не съдружник. Всичко, което му бе обещал, всичко, което бе казал, се бе сбъднало. Разходите му бяха напълно компенсирани. И сега просто нямаше за какво да се безпокои. Всичко щеше да им се получи. Микаел го твърдеше всеки ден и Томи вече не виждаше причини да се съмнява.

Наложи им се да минат един по един по тесния проход покрай американското посолство. През последните години сградата бе укрепена от опасения за терористи — стоманената арматура и тухлената ограда я бяха превърнали в крепост. Въоръжените полицаи съпроводиха Том и Микаел с ястребови погледи.

Влязоха в кафенето малко по-надолу по улицата.

Телеф Нурвик, притежателят на лиценза на компанията „Глобъл кепитъл”, вече ги чакаше там. Той стана иззад масата и им стисна ръцете.

Томи и Микаел свалиха тежките си палта и седнаха на масата.

Томи виждаше Нурвик за пръв път. Върлинест, тромав, той изглеждаше много по-млад от своите 64 години. На масата пред него имаше чашка с недопито кафе. Не толкова отдавна този човек бе продал срещу няколкостотин хиляди малката си инкасова фирма на „Бюгдьойале” на компанията „Глобъл кепитъл”. И — такова бе условието

— бе останал през следващите три години притежател на лиценза, с което им осигуряваше алиби пред ведомството за банков надзор.

Телеф Нурвик допи кафето си и погледна Томи.

— А ние се познаваме — усмихна се той. — Щом само видях фамилията ти, веднага го разбрах. Ти си Тенволд, нали така?

Томи кимна.

— Познавах баща ти — Jlapc. С какво се занимава сега?

— Умря. Преди четири години.

— Извинявай, не знаех…

— А иначе работеше като адвокат в кантората „Лудвигсен, Грете и Тенволд” — каза Томи и се усмихна точно толкова, колкото го изискваше учтивостта. Уловил въпросителния поглед на Нурвик, добави: — Рак. Баща ми умря от рак на белите дробове.

— Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Познавах го малко от университета. Учехме заедно в юридическия факултет — каза Нурвик. — А майка ти, тя… — той се спря.

— Тя умря преди много години — отговори Томи Тенволд. Нурвик явно се сконфузи. — Всичко е наред. Бях съвсем малък, когато почина, така че на практика нищо не помня.

Микаел бе успял да извика келнера и той вече стоеше до тях и чакаше поръчката. Те си поръчаха кафе и минерална вода.

Нурвик се успокои и превключи вниманието си върху Микаел, който барабанеше нетърпеливо по бялата покривка.

— Е, мога ли да науча какво ново има?

Микаел престана да барабани и се усмихна широко:

— Мисля, че дори офиса си няма да можете да познаете сега.

— Не се съмнявам — каза Нурвик. — Върви ли работата?

— И още как — хвърли бърз поглед към Томи Микаел. — Инсталираме новата компютърна система. Технологията, програмите и самите машини. Хората от главната кантора, от Лисабон, са в момента в офиса. Така че времето ни е малко. Чакат ни.