Тя отпи глътка и го погледна.
— Измъчва ме това, че ти си лоша мюсюлманка. Ти трябва да се молиш, Шира. Всеки ден. И е време да започнеш да се държиш както подобава на мюсюлманска жена.
Тя присви леко очи:
— Ние чуваме как се молиш ти. Всяка сутрин. Събуждаш Тахмина. Не съм против това, Халед, защото знам колко е важно за теб това. Не се опитвай обаче да ми казваш какво да правя аз.
Саид поклати раздразнено глава.
— Защо се осакатяваш?
— Имам… — за малко да повиши тон, но се спря навреме.
— Имам си причини.
— Какви причини? Що за непоносими мисли те карат да правиш това? Омраза към себе си ли е?
— Да, омраза е.
— Кого мразиш, Халед?
— Когото и ти — християните, евреите, всички неверници, отричащи Аллах и неговия пророк.
— В мен няма омраза, Халед. Точно обратното е. Мохамед е говорил за мир и прошка — бе се втренчила съсредоточено в очите му тя, сякаш търсеше нещо в тях. — Какво не можеш да простиш, Халед?
Шира поклати глава и стана. Взе вестниците, които лежаха на масата, и ги постави пред Саид.
— Донесох ти вестниците — каза тя.
Всяка сутрин той четеше заглавията с помощта на норвежко-английския речник, който му бе дала Шира.
— Освен това преведох бележката, за която ме помоли — добави тя и постави пред него лист хартия.
Предишната вечер той бе разпечатал тази бележка от новинарския сайт „Hegnar Online”. Заглавието й гласеше: „В Норвегия е открита международна инкасова фирма”. Шира бе написала превода на арабски върху обратната страна на листа. За пръв път през всичкото време на търсене бе срещнал споменаване на принц Ясир в норвежката преса. Саид бе разпечатал бележката и бе помолил Шира да му я преведе.
Шира извади хляб, масло и сирене и започна да прави сандвичи, които Тахмина да вземе със себе си в детската градина. Точно бе приключила, успяла и да си приготви набързо чиния каша, когато възгласът на Саид я накара да се обърне.
Саид бе блед като платно. Като в транс не можеше да откъсне очи от превода и само мърмореше:
— Аллах! Ето защо! — премести погледа си върху Шира, което бе застинала с кашата в ръка. — Ето защо Аллах ме е довел тук — каза той и протегна към нея дланта си, покрита с мехури. — Ето защо? Сега всичко е ясно!
— Добре дошли.
Саид отпусна ръка и се зае да разглежда човека, който стоеше пред него. Тридневна четина, дрехите му явно се нуждаеха от пране. От горния джоб на ризата му стърчаха сгънати листчета — розови и жълти. Очите изпод рошавите вежди гледаха с предпазливо любопитство.
Върху голямата площадка наоколо имаше двадесет-тридесет коли на старо, от различни марки и размери, като зад предното стъкло на всяка стоеше надпис: „Продава се”. До колите стояха няколко добре облечени мъже, които пушеха, разговаряха и жестикулираха.
— Това са моите продавачи — каза Ахмед, посочвайки двама от тях.
Саид бе с изтъркани дънки и топло яке.
— Ела с мен — каза Ахмед и тръгна към бараката, издигната в края на площадката до телената ограда.
Вътре имаше затрупано с документи бюро, няколко метални шкафчета и маса с четири стола, а на нея — пепелник, празни бутилки от кола, термос и смачкани хартии от сандвичи.
Седнаха на столовете. Без да крие любопитството си, Ахмед се взря в белега, който минаваше през лявата половина на лицето на Саид и в изкривения му нос.
— Катастрофа ли? — попита той.
— Да.
— Работата ти ще е лесна — каза Ахмед, разбрал, че Саид няма никакво желание да обсъжда случилото се с него, и се облегна назад на стола. — Колите, които получаваме, трябва да бъдат измити отвън и отвътре, да бъдат излъскани, понякога да им се смени маслото, гумите, да се долее вода за чистачките и всичко подобно. Всеки път ще ти се казва какво точно трябва да се направи. Ако работата е твърде много, викам още един работник. А се случва и аз самият, и търговците да помагаме. Е какво, съгласен ли си?
— Съгласен съм — отговори Саид, потрепвайки с пръсти по масата.
Интересно бе какво знаеше Ахмед? — помисли си той. Най-малкото, сигурно го бяха предупредили, че щеше да идва и да си отива по свое усмотрение. Саид съвсем не искаше да кисне тук твърде дълго, особено през първите дни. Освен това мислеше да се махне оттук, колкото се може по-скоро.
— Работил ли си преди с коли?
Саид престана да барабани.
— Не много.
— Но коли си имал, нали?
— Разбира се.
— Сам ли се занимаваше с тях?
Защо го питаше? Толкова ли се виждаше, че Саид бе от семейство, което само бе карало колите си. Саид вдигна вежди.
Читать дальше