Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Тя отпи глътка и го погледна.

— Измъчва ме това, че ти си лоша мюсюлманка. Ти трябва да се молиш, Шира. Всеки ден. И е време да започнеш да се държиш както подобава на мюсюлманска жена.

Тя присви леко очи:

— Ние чуваме как се молиш ти. Всяка сутрин. Събуждаш Тахмина. Не съм против това, Халед, защото знам колко е важно за теб това. Не се опитвай обаче да ми казваш какво да правя аз.

Саид поклати раздразнено глава.

— Защо се осакатяваш?

— Имам… — за малко да повиши тон, но се спря навреме.

— Имам си причини.

— Какви причини? Що за непоносими мисли те карат да правиш това? Омраза към себе си ли е?

— Да, омраза е.

— Кого мразиш, Халед?

— Когото и ти — християните, евреите, всички неверници, отричащи Аллах и неговия пророк.

— В мен няма омраза, Халед. Точно обратното е. Мохамед е говорил за мир и прошка — бе се втренчила съсредоточено в очите му тя, сякаш търсеше нещо в тях. — Какво не можеш да простиш, Халед?

Шира поклати глава и стана. Взе вестниците, които лежаха на масата, и ги постави пред Саид.

— Донесох ти вестниците — каза тя.

Всяка сутрин той четеше заглавията с помощта на норвежко-английския речник, който му бе дала Шира.

— Освен това преведох бележката, за която ме помоли — добави тя и постави пред него лист хартия.

Предишната вечер той бе разпечатал тази бележка от новинарския сайт „Hegnar Online”. Заглавието й гласеше: „В Норвегия е открита международна инкасова фирма”. Шира бе написала превода на арабски върху обратната страна на листа. За пръв път през всичкото време на търсене бе срещнал споменаване на принц Ясир в норвежката преса. Саид бе разпечатал бележката и бе помолил Шира да му я преведе.

Шира извади хляб, масло и сирене и започна да прави сандвичи, които Тахмина да вземе със себе си в детската градина. Точно бе приключила, успяла и да си приготви набързо чиния каша, когато възгласът на Саид я накара да се обърне.

Саид бе блед като платно. Като в транс не можеше да откъсне очи от превода и само мърмореше:

— Аллах! Ето защо! — премести погледа си върху Шира, което бе застинала с кашата в ръка. — Ето защо Аллах ме е довел тук — каза той и протегна към нея дланта си, покрита с мехури. — Ето защо? Сега всичко е ясно!

— Добре дошли.

Саид отпусна ръка и се зае да разглежда човека, който стоеше пред него. Тридневна четина, дрехите му явно се нуждаеха от пране. От горния джоб на ризата му стърчаха сгънати листчета — розови и жълти. Очите изпод рошавите вежди гледаха с предпазливо любопитство.

Върху голямата площадка наоколо имаше двадесет-тридесет коли на старо, от различни марки и размери, като зад предното стъкло на всяка стоеше надпис: „Продава се”. До колите стояха няколко добре облечени мъже, които пушеха, разговаряха и жестикулираха.

— Това са моите продавачи — каза Ахмед, посочвайки двама от тях.

Саид бе с изтъркани дънки и топло яке.

— Ела с мен — каза Ахмед и тръгна към бараката, издигната в края на площадката до телената ограда.

Вътре имаше затрупано с документи бюро, няколко метални шкафчета и маса с четири стола, а на нея — пепелник, празни бутилки от кола, термос и смачкани хартии от сандвичи.

Седнаха на столовете. Без да крие любопитството си, Ахмед се взря в белега, който минаваше през лявата половина на лицето на Саид и в изкривения му нос.

— Катастрофа ли? — попита той.

— Да.

— Работата ти ще е лесна — каза Ахмед, разбрал, че Саид няма никакво желание да обсъжда случилото се с него, и се облегна назад на стола. — Колите, които получаваме, трябва да бъдат измити отвън и отвътре, да бъдат излъскани, понякога да им се смени маслото, гумите, да се долее вода за чистачките и всичко подобно. Всеки път ще ти се казва какво точно трябва да се направи. Ако работата е твърде много, викам още един работник. А се случва и аз самият, и търговците да помагаме. Е какво, съгласен ли си?

— Съгласен съм — отговори Саид, потрепвайки с пръсти по масата.

Интересно бе какво знаеше Ахмед? — помисли си той. Най-малкото, сигурно го бяха предупредили, че щеше да идва и да си отива по свое усмотрение. Саид съвсем не искаше да кисне тук твърде дълго, особено през първите дни. Освен това мислеше да се махне оттук, колкото се може по-скоро.

— Работил ли си преди с коли?

Саид престана да барабани.

— Не много.

— Но коли си имал, нали?

— Разбира се.

— Сам ли се занимаваше с тях?

Защо го питаше? Толкова ли се виждаше, че Саид бе от семейство, което само бе карало колите си. Саид вдигна вежди.