Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— А при теб как беше? — попита тя.

— Видях те на „Акер Брюге” в събота — усмихна се той.

Тя усети, че се изчервява.

— Видял си ме? Защо не се обади?

— Ти така се веселеше…

Тя се изчерви още повече, грабна чантата си и извади дневното издание на „Афтенпостен”, което бе купила.

— С жена си ли беше?

— Не — усмивката му угасна и лицето му прие вече познатото й делово изражение.

Той слезе от бюрото и седна на стола.

— Що се отнася до трите ни приятелчета…

— Какво?

— Викаха ме на килимчето. Ние…

— Недоволни са от хода на следствието.

Тур държеше папката с двете си ръце, похлопвайки леко с нея по коляното си.

— Ако си признаем, а това трябва да стане, то от първия ден тъпчем на едно място. Всичко, което сме направило, не ни е преместило и с милиметър напред.

Той остави папката върху коленете си и я притисна с длани.

— И при международните контакти ли няма нищо?

— Нищо. Дори и американците се чешат по главите. Претеглили са всичко, което са успели да изровят, и признават, че е твърде малко и неинтересно. Стигнали са до същия извод, до който и ние сега.

— Че просто четирима млади търсачи на приключения са си играли непредпазливо с огъня?

— Ами да. Нуждаели са се от адреналин. Вместо на лазерни игри и пейнтбол са си играли на ислямски терористи, на камикадзета. Малка банда от тийнейджъри, озовали се далече от родните домове, си е умирала от скука.

— Излиза, че няма да ни се налага да се мъчим дълго ли? Какво ни предлагат? Да зарежем тази работа?

— Ако не намерим за какво да се закачим, ще означава, че няма нужда трима следователи да работят напразно денем и нощем. Окончателният извод обаче още е пред нас. Фруде смята, че тази терористична група е едно към едно с останалите в цяла Европа.

Сандра се залюля на стола си.

— Какво кара младеж с такава външност да изучава тероризма?

— Сигурно същото, което кара млади и красиви момичета да се занимават със същото?

— Може ли да го приема за комплимент?

— Позволих си да отблъсна малко дискриминиращо изказване.

Сандра реши да не се усмихва и извади от чантата си „Финансов вестник”.

— Ще ти покажа нещо. Днес ми попадна пред очите една бележка… — прелисти няколко страници тя. — Ето я — посочи бележката тя и му подаде вестника.

Тур прочете:

В НОРВЕГИЯ Е ОТКРИТА МЕЖДУНАРОДНА ИНКАСОВА ФИРМА, ПРИНАДЛЕЖАЩА НА ПРИНЦ ОТ САУДИТСКА АРАБИЯ

Наскоро в Осло бе регистрирана португалската компания „Глобъл кепитъл”, специализирана в инкасовата дейност, базирана на патентована технология. Изп. дир. Микаел Рам заяви, че в близките месеци компанията ще наеме до двадесетима служители и в най-кратки срокове ще заработи с пълна мощност. Зад „Глобъл кепитъл”, според казаното от Микаел Рам, стои саудитски принц, а именно принц Ясир.

Тур хвърли поглед на снимката в края на бележката — двама младежи с костюми. Надписът гласеше, че отляво е изп. дир. Микаел Рам, а до него — неговият заместник — Томи Тенволд.

Тур се изправи.

— Е, и какво от това?

Сандра извади от чекмеджето на бюрото си връзка документи.

— Може и да е дреболия, но… — прелисти листовете тя и подаде нужния на Тур. На него бе същото име — Микаел Рам. Вдясно от името пишеше: „14.12. - 17.12.” и „Джида”.

Тур отново се наведе над бюрото и погледна с любопитство Сандра:

— И?

— Фруде ме помоли да проверя лицата, пътували по твърде специфични маршрути. Микаел Рам се е върнал току-що от Джида, от Саудитска Арабия. Не е задължително, разбира се, това да означава нещо, но…

— Е, и какво?

— Томи Тенволд е имал арест. Когато е бил… Нека погледна — извади още един документ тя и пробяга с поглед по него. — … на около седемнадесет, е арестуван за това, че с приятели са влезли във ферма за отглеждане на лисици, пуснали са всички животни и са разбили офиса.

— Терор в защита на лисиците. Доста далечко е от ислямските камикадзета.

— Разбира се — отговори Сандра. — Аз обаче проверих и колегата му Микаел Рам. А той се оказа с доста интересно минало. Ето, виж! — подаде му листа тя.

В пет сутринта Саид сгъна молитвеното килимче и отвори щорите на спалнята. Постоя до прозореца, загледан в тъмното. Шира и Тахмина щяха да станат чак след два часа. А за него денят вече бе започнал. Нямаше да може да заспи отново. Почти през цялата нощ не бе могъл да мигне — все си бе мислил за краткия телефонен разговор с майка си. Всяка дума се бе врязала дълбоко в паметта му. Разбира се, че това обаждане бе пълно безумие, но му бе необходимо, много необходимо, да чуе гласа й. Чертите на лицето й вече се губеха в мъгла, но във всеки един момент можеше да извика от паметта си приятния и топъл аромат на майка си.