Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Долу, по разчистената и осветена пътека бързаше младеж със синя двуколесна количка, отправяйки се към входа, в който живееше Саид. Пощальонът. Саид го бе виждал често от прозореца на спалнята си. След минута-две щеше да чуе стъпки по стълбите, а след това и шляпването, с което се приземяваше до прага сутрешното издание на „Афтенпостен”.

Той седна на края на кревата и сведе глава.

Защо Аллах му бе пратил тези изпитания и го бе изпратил в тази чужда студена страна? За какво?

Разговорът с майка му бе вчера. Връщайки се от метростанция „Стовнер”, той бе влязъл в магазинчето на турчина, чиито цени за международни разговори бяха приемливи. Саид се бе обадил на бившия си съсед. Променил гласа си, се бе представил като служител на Саудитската национална търговска банка и бе попитал за новия адрес и телефон на роднините си. Съседът не го бе познал. Знаеше обаче новия адрес и телефон на отдавнашните си съседи и му го бе казал веднага.

Чула гласа му, майка му се бе разплакала.

— Всемилостиви Аллах. Бяхме сигурни, че си загинал — прошепна тя.

— Как сте вие? — Саид бе стоял, наведен напред и притиснал слушалката до ухото си. Всяка казана дума му бе причинявала физическа болка.

— Ние…

Бе слушал как тя се бе опитвала да се вземе в ръце.

— Саид, ти напразно… Това бе недоразумение…

— Недоразумение ли? Съвсем не!

— Ах, Саид, момчето ми. Ние те осъдихме… отрекохме се от теб — бе изхлипала тя. — Баща ти…

— Какво му е на баща ми?

— Сърцето му… той…

В главата на Саид бе пламнал огън, цялото му тяло се бе изпълнило с жар. Знаеше, че бе време да приключва разговора, защото телефонът в Джида сигурно се подслушваше. Щяха ли да успеят да разберат откъде се обажда? Може би и така знаеха, че е в Осло?

— Баща ми… умря ли?

— Не, но е болен. Много болен.

Саид бе затворил. Бе чул в гласа й упрек, че е виновен.

Бе оставил слушалката, бе платил и бе излязъл навън, а разговорът звучеше в главата му отново и отново.

Саид отпусна глава върху ръцете си и изхлипа тихо. Защо Аллах му бе пратил това изпитание? За какво?

Стана и оправи леглото си. Отиде тихо в банята. Застана под душа и завъртя крана. Под струите гореща вода отново изплува думата „недоразумение”. Майка му бе казала, че това било недоразумение.

Какво бе имала предвид? Нямаше никакво недоразумение. Нура бе умряла, убита от собствения си мъж. Най-големият мерзавец на земята. Принц Ясир я бе сгазил с колата си, бе унизил семейството й, бе разболял баща му и бе обрекъл Саид да скита до края на дните си.

Принц Ясир, този мерзавец, продължаваше да се къпе в разкош.

Саид затвори крана. Водата се лееше като река от него. Той хвана с ръка нажежената тръба, от която току-що бе текла горещата вода. Стискаше все по-силно и по-силно, потапяйки се в болката, горещата, силната болка, която пълзеше нагоре към рамото му. Стисна зъби. Болката в дланта пречистваше главата му от злобата. От неукротимата омраза, разяждаща душата му. Той разтвори пръсти и погледна дланта си. Просто стоеше и гледаше. Върху дланта му и долната страна на пръстите му се появиха бели мехури и червени ивици.

Ето така трябваше да изглежда принц Ясир, помисли си Саид. На бели мехури и изгаряния по цялото тяло, преди да му прережат бавно гръкляна.

Той взе пешкир, изтри се, облече хавлията, която висеше на вратата, отиде в кухнята и постави чайника върху котлона на печката.

Отново огледа дланта си. Мехурите се бяха изпълнили с лимфа, бяха станали прозрачни. Саид отиде до чешмата и пъхна ръката си под студената вода. Не правеше всичко това за пръв път. Мехурите щяха да изчезнат след няколко дни, но болката разпръскваше мислите му, гонеше ги надалече.

В коридора се отвори тихо врата. Вратата на стаята на Шира и Тахмина. След това се чуха стъпки по посока на кухнята.

На вратата се появи Шира, обвита в червен пеньоар. Косата й бе разрошена, уморените, негримирани очи — подпухнали. Тя се прозя, прикривайки уста с длани.

Саид спря чешмата и изсуши ръцете си с пешкир. Шира влезе и седна до масата. Погледна ръцете му:

— Пак ли се изгори?

Той не отговори. Разбира се, че бе някак си ненормално да си причинява болка. Седна до масата срещу нея. Скри дланта си.

— Може би все пак ще ми кажеш някой път какво те измъчва — каза Шира, ставайки.

Чайникът бе кипнал. Тя извади две чашки, сложи във всяка по лъжичка разтворимо кафе и го заля с вода. Подбутнала едната чашка към Саид, седна отново.

— Ще ти кажа какво ме измъчва.