Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Мисля, че ще се справя.

— Ще ти помогна да навлезеш. По принцип утрините при нас са тихи. След час или два обаче може да настъпи лудница. Тогава ще ти се наложи да правиш всичко сам.

Саид кимна.

— Ще получаваш по петдесет крони на час. Работата е физически тежка. И да сме наясно. Докато си тук, разговорите с мен и момчетата ще са само за колите. Никаква политика, никаква религия. Ние тук работим. Ясно ли е?

— Ясно е.

— Помолиха ме да те взема. И съм сигурен, че знаеш, че ми плащат за това. Друго не искам и да знам. Не ме интересува с какво се занимаваш и не искам да чувам за това. Ясно?

Стомахът на Саид изкъркори. Трябваше да хапне, преди да излезе, защото освен чаша разтворимо кафе нищо не бе слагал в устата си.

— Имаме столова — стана Ахмед и посочи старата кафеварка върху специална пейка. След това посочи с палец зад себе си. — Там е тоалетната, а миячната и каналът са от другата страна на площадката. Да вървим.

— А тук ли се молите?

Обраслото с четина лице се изкриви в насмешка:

— Е, ти можеш да го правиш тук. Само че тихо.

— Вие не се ли молите?

Ахмед поклати бавно глава:

— Не… На работа — не.

Саид стана.

— Днес няма да мога да остана много дълго.

— Така ли? — сви рамене Ахмед, но не възрази. След това посочи с пръст дланта на Саид. — Какво ти е на ръката?

Саид поклати глава:

— Трябва да си тръгна най-късно след час.

— Добре. Тогава да не губим време.

Високоговорителят обяви, че следващата станция е Националният театър. Саид стана и се приближи до вратата на вагона.

Часът, прекаран с Ахмед, бе пълно унижение. Ахмед се заяждаше и го ругаеше за всяка дреболия. Всичко правел недостатъчно бързо и въобще не както трябва. Освен това Саид бе изцапал ръцете и дрехите си. Наистина, преди да си тръгне, бе успял малко да се поизчисти. И все пак нямаше да се задържи там. Имаше си по-важни задачи.

Метрото спря. Той излезе от вагона и потокът пътници го понесе по подлеза. Вече на улицата, той погледна картата, която бе в джоба му, огледа се и закрачи по посока на „Бюгдьойале”.

Там се намираше офисът им. Адресът и номерът на телефона бяха единствената информация за откриващия се в Осло филиал, изложена на сайта на „Глобъл кепитъл”. Нито дума за това на кого принадлежеше компанията от Лисабон и дъщерните й фирми. Сведенията за собственика той бе почерпил от бележката, намерена в интернет.

Саид пресече улицата до кръговото движение и изведнъж се озова на „Бюгдьойале”. Табелата с името на улицата висеше на сградата, точно над главата му. И самата дълга улица, и целият район изглеждаха по съвсем друг начин от източната част на града, където живееше Шира. От двете страни растяха дървета, а богатите каменни четириетажни сгради с украсени фасади изглежда бяха свидетели на велика и благородна епоха. Саид продължи бавно пътя си. Бе пълно със скъпи магазини. Погледна минувачите. Нямаше почти нито един тъмнокож. Явно районът бе за богаташи и доста състоятелни хора.

Сърцето в гърдите му биеше силно. Тук, на тази улица бе офисът, свързан пряко с принц Ясир.

Изведнъж той усети, че му се вие свят. Приближи се до стената на сградата, опря се с една ръка на нея, сведе глава и затвори очи. Две млади момичета с тежки чанти на раменете направиха голям полукръг, заобикаляйки го. Възрастна жена с черна шуба спря наблизо, наблюдавайки го внимателно. Устата на Саид пресъхна. Той се изкашля и се изплю. Вдигна поглед. Големите голи дървета по улицата се раздвояваха пред очите му. Наложи му се да клекне.

А ако в офиса, намиращ се на стотина метра от него, имаше някой от Саудитска Арабия? А ако го срещнеха на улицата? И го познаеха? Хората на принц Ясир нямаше да се бавят да го убият. Направо тук.

Саид се изправи и тръгна обратно. Отново се опря с ръка в стената на сграда. Отляво имаше табела с големи букви: „СЕБ”. Някаква жена го гледаше през прозореца. Стоеше като вцепенена, с документи в ръце. Той се заклати по-нататък, сви зад ъгъла и се озова на улица с трамвайни линии. Точно срещу него светеше табела на „Макдоналдс”. Натам се отправяше цяла компания от подрастващи. Някои от тях спряха и го изгледаха. Все още държейки се за стената, Саид замря за секунда-две, след което продължи нататък. Отново замря и се огледа наоколо, надявайки се, че не привлича твърде много вниманието. Повечето от минувачите бързаха по своите си работи. Повървял още малко напред, той премина на другата страна на улицата. Там имаше кафене. До него изсвири сърдито клаксон, но Саид не нададе ухо, а продължи да крачи напред. Ново бибиткане. Тогава той ускори крачка и преодоля последните метри на бегом.