Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Да, щях да те изхвърля с ритник отзад.

— Случило ли се е нещо?

Микаел кимна:

— Да. Така че приключвай с цирка.

— Значи те…

Микаел взе от бюрото си един плик и го подхвърли на Томи, който го отвори бавно и извади от него лист хартия. Разгърна го и го прочете. Очите му се разшириха, лека червенина обля лицето и шията му. Погледна бързо датника на часовника си и премести поглед върху Микаел:

— Отпреди два дни?

— Да, а потвърждението го получих току-що.

— Пет милиона — прошепна Томи. — Сега можем да поговорим с Петер?

— Разбира се. Да се договорим за закупуването на пакета с длъжници на „ДЕ”. И още — усмихна се той. — Съобщиха ми, че екипът от Лисабон, ще долети утре вечерта. Вдругиден започваме да работим вече с тях.

— Микаел… по дяволите… извини ме, аз… — въздъхна Томи и поклати глава.

— Следващия път ми вярвай малко повече, Томи. И хвърли старото си бюрократично „аз” в тоалетната чиния. Всичко ще е както ти казах — бе временно „с дребни”. Стартираме.

Томи зажумя.

— По дяволите, аз…

Микаел стана.

— От утре започва целодневна работа. А днес ще го отпразнуваме — взе от облегалката на стола сакото си и го облече. — Обличай си парцалите, старче, поръчал съм маса в „Лакомка” — той засия. — Фирмата плаща.

— Забрави обичайните банкови преводи — каза Сандра и ловко избегна тежкия фургон върху покритото със снежна каша платно. — След единадесети септември те на практика изчезнаха. Сега в ход са неофициалните канали, чието проследяване е значително по-трудно.

Сандра присви очи, защото новичката сузуки „Гранд Витара” навлезе от слънчевата светлина в слабо осветения Гранфоски тунел, и оправи слушалката на мобилния си.

— Идваш ли? — попита я шефът й, Тур Скугволд.

— Ще съм там до десет минути.

— Не всички обаче са толкова умни — каза Тур. — Постоянно грешат.

— Засега не сме открили нито една грешка. Проследих всичките операции със сметките им. Както и повечето студенти, са си осигурявали наличните стотачки от банкоматите и са пазарували на суми от тридесет до петстотин крони предимно от магазинчета от типа на „Рими” и „Севън-Илевен”, като са плащали с карти.

— Според теб това късмет ли е? Или са толкова умни?

— Трудно е да се каже — усмихна се Сандра, престроявайки се зад мръсен тир с чуждестранен номер. — Във всеки случай сме отново там, откъдето започнахме. Получавали са пари на ръка, може би от хора от общността около онази малка джамия в Стария град. Невъзможно е да се проследи дали тези пари са взети от благотворителния мюсюлмански фонд. По-голямата част там постъпва на ръка, събирана от вярващите, и това не се удостоверява с документи. Или са могли да получават пари чрез хавалата. А може би и по някакъв друг начин, за който дори не знаем.

— Нито една компютърна следа. Можем ли поне да разберем с кой агент на хавалата са си имали работа?

— Дори и да намерим агента, почти сигурно няма да напреднем — отговори Сандра. — Хавалата се базира на предаването на пари на ръка, на пароли, усмивки и ръкостискания. Гаранция за плащането са роднинските връзки, принадлежността към определено семейство. Сумата на превода се внася от местния агент, който веднага се обажда по телефона на друг, който се намира най-близо до мястото, където трябва да постъпят парите. И готово, на практика преводът е готов. Държавните граници не са от значение. Агентът в другия край на линията дава парите на базата на паролата, която получава заедно с информацията за сумата на превода. Всякакви машинации се наказват жестоко, включително и със смъртно наказание. Много ефективна система.

— Колко са можели да получават?

Върху колата й заваля дъжд от кал, излетяла изпод колелата на тира. Сандра изруга наум, погледна в страничното огледало, преустрои се в лявата колона и пусна чистачките.

— Какво става при теб?

— Един тир обля с кал новичката ми кола.

— Добре. Карай си колата. Ще се видим след няколко минути.

И Тур затвори.

Сандра влезе в кабинета и хвърли чантата си на бюрото. След това събу маратонките си и обу черни обувки на високи токчета.

Когато вдигна поглед, на вратата стоеше Тур с папка в ръка:

— Как е колата ти?

— Вчера я измих, а тирът я освини чак до покрива. Мразя го. Платих двеста крони за миенето.

— Как бяха почивните дни? — приседна на края на бюрото Тур.

— Благодаря, добре.

С изключение на пияния търговец, който й се бе лепнал в бара на „Акер Брюге” в събота вечерта. Задник, мислеше си Сандра. И откъде се вземаха тези прилепчиви мъже? И защо тя ги привличаше като магнит?