Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Ние, Ане Мидгорд, искаме да ви помогнем в намирането на приемливо решение на проблема. Трябва да преговаряте с нас.

Чуха как тя сложи веригата на вратата. Томи зърна блясък на метал през пролуката.

— Ане Мидгорд? — Микаел продължаваше да стои в същата поза със същата усмивка на лицето.

— Какво… — едва се чу отговорът.

— Вече дължите тази сума на нас и съм сигурен, че сама искате да се договорим.

Тя продължаваше да го слуша, без да затваря вратата. Томи забеляза, че дишането й бе тежко. Той прехапа устни. Усещането — да стои тук пред изплашена възрастна жена, от другата страна на вратата — бе отвратително.

— И знаете ли защо? — продължаваше Микаел.

Тя не отговори.

— Ане… — той въздъхна дълбоко, сякаш съвсем не искаше да говори онова, което щеше да й каже сега. — Знаем, че Улав Стие, с когото сте живели на семейни начала, е починал скоро, след като сте взели колата под наем. И имате проблеми с бившата му жена. Защото вие, Ане, сте взели цялата мебелировка на дома му в Гамлестьолен, област Етнедал. Както сме чули, това не е малко. В това число антикварен предмет за десетки хиляди… Поне така твърди Маргрета, бившата жена на Улав. През цялото време ни питаше дали знаем къде живеете сега.

Веригата издрънча и вратата се отвори. Ане Мидгорд стоеше в рамката й, бледа като платно.

Микаел разпери ръце:

— Просто искаме да поговорим…

Устните й се превърнаха в тънка чертичка. Бе с тясна черна пола, покриваща коленете й.

— Това не… По какъв начин… И понятие си нямате! Вие… — огледа се тя, изглежда, опасявайки се от чужди уши.

— Не искаме да ви създаваме проблеми, Ане — направи крачка напред Микаел. — Седемдесет и пет хиляди обаче са много пари за нас и всичко, което искаме, е да поговорим и да постигнем споразумение. Нека седнем, обсъдим и разработим разумен план за погасяването на дълга. Ние, между другото, въобще не сме заинтересувани да казваме каквото и да било на Маргрета или на някого другиго. Но — огледа се Микаел, — не е необходимо и съседите ви да знаят за това.

Ане Мидгорд се отдръпна нерешително. Следвайки Микаел, Томи влезе в съвременен, простичко обзаведен хол — бели стени и таван, малко мебели, но съвсем нови и скъпи.

Между два червени дивана имаше стъклена масичка. Срещу тях — голям плосък телевизор. Няколко метални статуетки с височина от по тридесет сантиметра бяха разположени по пода до вази с цветя. На масата имаше още една ваза — с бели и жълти лалета.

Ане Мидгорд спря по средата на хола, гледайки ги очаквателно.

— Много елегантно — произнесе Микаел. — Може ли да седнем?

Без да изчака отговор, той направи крачка към единия от диваните и седна. Томи не помръдна от мястото си.

— Нямам седемдесет и пет хиляди — каза тя. — И съм го казвала много пъти на фирмата за даване под наем.

Микаел кимна бавно, сякаш бе на нейна страна. След това хвърли поглед на часовника си.

— Няма да ви отнемем много време, Ане. Надяваме се да постигнем бързо споразумение. Платете ни и повече няма да ви безпокоим. В противен случай… — сплете пръсти той и се наведе напред, — ще се наложи да използваме известната ни информация.

Ане Мидгорд поклати недоверчиво глава.

— Синът ви е бил с вас, нали така? Когато сте изнасяли имуществото от дома на Улав.

— Боже мой! — прикри уста с длани тя.

— Колко имате в наличност? — попита Микаел. — Колко можете да ни платите тук и сега?

Тя се отдръпна към фотьойла до стената и седна, навеждайки се напред, сякаш я болеше коремът.

— Стиан… — прошепна тя. — Не закачайте Стиан.

Томи се обърна към Микаел:

— Микаел, аз…

— Трай! — извика Микаел. Съвсем неочаквано той скочи и се приближи до Ане Мидгорд, която продължаваше да седи свита надве. — Хайде да не стигаме до крайности. Искаме само да си получим дължимото.

Тя вдигна поглед към него.

— Колко имате в момента?

— Няколко хиляди…

Микаел се извъртя малко към Томи и се усмихна победоносно.

Томи поклати бавно глава.

— Само не намесвайте Стиан в това — каза тихо Ане Мидгорд. — И така си има достатъчно проблеми.

— Надявам се, че няма да се наложи — отговори й Микаел. — Давайте парите и да се договорим за останалата сума.

— Триъгълен сандвич и лимонада — каза Томи и остави менюто.

Току-що бяха привършили работния ден и бяха решили да хапнат заедно в „КонСенцо”, ресторантче на площад „Солиплас”, близо до офиса им.

Микаел погледна келнера.

— Винаги поръчва едно и също. Скучно е, нали?