Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Тахмина продължаваше да го гледа:

— Наранил ли си се?

— Да — стана му неудобно от внезапното внимание на момичето и от втренчения му поглед.

Шира продължи да облича дъщеря си.

— Боли ли? — попита Тахмина.

— Не, не боли — отговори той.

— Дълго ли ще останеш при нас?

— Известно време.

— Искаш ли да видиш играчките ми? — попита го тихичко тя.

Той поклати глава:

— Време е да тръгваш.

Шира закопча ципа на червения й гащеризон и й помогна да си сложи шапчицата, а момичето не сваляше сериозния си поглед от Саид. На гърба си имаше червена раница.

Саид влезе в банята.

След малко се хлопна входната врата и той остана сам в апартамента.

Когато Шира се върна след четиридесет минути, той седеше до кухненската маса и дъвчеше кифла. До чинията му имаше наполовина пълна с кафе чашка.

— Днес не си ли на работа? — попита той.

— Аз съм от девет.

Шира седна срещу него и се облакъти на масата. Между веждите й се бяха образували две дълбоки гънки, които не бе виждал преди.

— След като ще живееш тук с нас — започна тя, — трябва да ти обясня едно-друго.

Саид я изгледа скептично и остави недоядената кифла.

— Първо, Тахмина се бои от теб. Така няма да продължава.

— Няма никакви причини да се бои от мен.

— Така ли? — облегна се назад на стола тя и скръсти ръце пред гърдите си. — От само себе си се разбира, че лицето ти я плаши, Халед, и нищо не може да се направи по въпроса. Не изглеждаш кой знае колко красив. Сигурно тя ще свикне постепенно с това. Проблемът е чети, по същество, почти не говориш с нея, не я поздравяваш, с нищо не показваш, че тя значи нещо за теб. Тя се бои от теб. Разбираш ли? Не трябва едно момиче да се бои от човека, който живее под един покрив с нея.

— Не, не разбирам! — какво знаеха тези двете за това какво е да живееш с човек, от когото се страхуваш, помисли си той. Би могъл да им разкаже за Нура, а това как тя бе живяла в страх пет безкрайно дълги години, докато не я бяха убили. — Нищо не съм направил на Тахмина. Няма никакви причини да се бои от мен — издържа втренчения поглед на Шира той. — Що се отнася до външността ми… Не мога да направя нищо по въпроса.

— Как получи този белег?

Той стана бавно. Краката на стола драснаха по балатума.

— Седни, Халед! В момента говорим.

— Забрави ли какво е това уважение? — повдигна вежди Саид. — Как говориш с мен?!?

— Седни, Халед! Ти живееш в дома ми и аз трябва да си изясня някои неща.

Саид не я слушаше.

— Що за жена си ти, Шира? Не носиш чадор и нито веднъж не съм те видял да се молиш. Първият намаз [12] Намаз — мохамеданска молитва, която се прави пет пъти на ден в определено време. — Б. пр. е в пет часа сутринта. Какво правиш по това време? Спиш ли?

— Да. Спя. Но теб те чувам.

Той поклати глава.

В очите й се мярна сянка на съмнение.

— Досещам се откъде идваш, но това не е важно. Тук, в моя дом, са в сила моите правила и ще ти се наложи да ги спазваш.

— Не ми казвай какво да правя — каза тихо той. — Никакви правила, въобще нищо. След няколко минути ще дойде свръзката ми — погледна я с презрение и добави. — Ще бъда в хола. А ти разтреби тук.

Марван Ханжур се оказа нисък човек с хилаво телосложение и неопределена възраст. Късата бяла коса и брадата му сякаш говореха за доста години, но по лицето му нямаше нито една бръчица. Сигурно бе поради липсата на мимики, помисли си Саид. Когато се ръкуваха, нищо не трепна върху лицето на Марван Ханжур. Само веждите му се поповдигнаха.

Шира целуна Марван Ханжур по двете бузи, взе му кожената шапка, шала и кафявото яке с кожени кръпки на лактите и ги закачи на закачалката.

Минаха в хола. Шира постла бяла покривка на масата и сервира чай с медени питки. Веднага след това се извини и отиде на работа.

Вглеждайки се внимателно в Саид, Марван отначало заговори за това колко студено било понякога в Норвегия и как той с приятелите му всяка зима чакали идването на лятото, а после премина към това, че студът в тази страна се бил заселил и в душите на хората, че Норвегия се била превърнала в общество на позволяване на всичко и за правоверния мюсюлманин било много тежко да живее в тази страна на морален упадък.

Докато Марван говореше, Саид седеше мълчаливо. Когато стана време за втория намаз, той донесе килимчето си от спалнята. Един след друг извършиха ритуалното умиване в банята. След това застанаха на колене по средата на хола и отправиха молитвите си.

После отново седнаха до масата.