Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Ваша дъщеря ли е?

— Естествено. Разбира се, че е моя.

Саид въздъхна и седна на стола.

— На колко години е?

— Скоро навърши четири. Тя няма да ви пречи. Отивам да направя вечерята.

Саид отвори куфара си. Окачи малкото си дрехи в гардероба, взе несесера си и отиде в банята. Провери два пъти дали вратата е заключена, съблече се и влезе във ваната. Взе си душ, намери в шкафчето чиста кърпа, облече се и излезе. През цялото време усещаше как в него кипи раздразнение.

Не го бяха предупредили, че Шира има дете.

— Идвате ли? — появи се изведнъж в рамката на вратата Шира. Бе прибрала косата си под забрадка. — Ако сте гладен, всичко е готово.

Той подуши влажна топлина и силен аромат на къри.

— Не. Не съм гладен.

— Сигурно сте уморен. Искате да спите.

— Трябва да живеем така, както живеят истинските роднини — произнесе той.

Тя кимна.

— Научихте ли езика?

— Норвежкият ли? Да.

— Аз също трябва да го науча.

По устните на Шира се плъзна лека усмивка.

— Искате да научите норвежки?

— Да.

— Но тук повечето знаят добре английски.

Саид поклати глава.

— Трябва да знам езика. Вие ще ми помогнете.

— Какво пък — вдигна вежди тя.

Той я изгледа с интерес.

— Какво знаете?

— За какво?

— За това кой съм… откъде съм. За хората, с които трябва да се срещна.

— Знам много малко — отговори тя и се обърна. — Отивам да ям и, с извинение, да си легна. Ще се видим рано сутринта.

— Това ли е главният офис на „Глобъл кепитъл”? — Томи влезе в кантората на „Бюгдьойале” и се огледа.

Бе с изтъркани дънки и фланелка на дружеството „SOS Rasisme” с надпис „Глупакът не ми е приятел” върху жълта длан.

Наведен, Микаел ровеше в картонена кутия. Изправи се бавно и се пльосна в офисния стол. Бе облечен точно така, както и предишните пъти — костюм, вратовръзка, черни обувки. Косата му бе паднала на челото му.

— Пуснаха ли те?

Прозорецът бе открехнат и заради уличния шум се налагаше да говорят с повишен тон.

— Всичко мина много добре. Шефът каза, че ще ме освободи, щом само приключа с някои задачи, които лежат отдавна на бюрото ми, а останалите ще предам на колегата си. Мисля, че за седмица ще се справя.

Микаел потри ръце:

— Това е много добре, нали така?

Томи огледа бившия офис на „Нурвик инкасо”. Сградата бе стара, строена преди сто години. Гипсови тавани със скулптурна украса. В коридора имаше старинна кахлена печка, а над главата му — полюлей с висулки. Подът бе покрит с протрит килим. В тясната кантора, която сигурно щеше да заеме Микаел, имаше място само за един човек. Върху голямото — почти от стена до стена — издраскано бюро бяха струпани на купчина монитор с плосък екран, компютър и клавиатура с невключен кабел.

— Това ли ще е кабинетът ти? — попита Томи.

— Да. Преди е принадлежал на Телеф. А сега ще ти покажа твоя — измери Томи с поглед и сбърчи нос. — Ти защо си се издокарал така?

— Мислех, че ще разместваме, ще разтоварваме, ще мъкнем…

— А-а, ами да — стана Микаел. — Ела!

Промуши се покрай Томи в коридора и се скри зад следващата врата. Томи го последва.

— Ето. Ти ще си тук.

Този кабинет бе още по-малък. Бюрото също бе по-малко, друго нямаше да се събере тук. Освен това имаше стол и дървен рафт, боядисан в черно. Бе до стената, точно зад вратата. Томи се приближи до прозореца и се опита да го отвори.

— Блокирал е напълно.

— Ще кажа на домоуправителя — отзова се Микаел. — Е, как е, Томи? Ще свикнеш ли?

Томи приседна на края на бюрото.

— А компютри, телефони…

— С това ще се заемем сега.

— Сами ли?

— А ти как мислиш?

— Нима „Нурвик инкасо” не са имали нищо?

— Изхвърлих всичко. Бе много остаряло.

— А имаме ли съседи на етажа? — кимна към вратата Томи. — В другите офиси?

— Не. Всичко е наше. Успях да разширя малко владенията ни — усмихна се широко той. — Скоро ще имаме седем-осем служители.

— Според мен е доста прибързано — бе казал чичо Ерик, когато Томи му се обадил на следващия ден след подписването на договора и му бе съобщил новината.

— Трябваше да действам бързо — бе му отговорил Томи, — иначе щях да изпусна възможността.

— Добре ли познаваш този Микаел? — бе попитал чичо му.

— Е, не много добре.

— Какво означава това?

— Това, което казах — бе отговорил, малко раздразнен, Томи.

— Нямаше да навреди да се направят справки за него, преди да се съгласиш. Такива решения не се взимат бързо. Припираха ли те?