Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Дланите му се овлажниха. Ризата прилепна към тялото му. Стараеше се да диша равномерно. Най-сетне и последният от чакащите пред него изчезна в залата за пристигащите. Съседната опашка също се бе разпръснала. Бе останал само той. Отвори паспорта и го промуши през гишето, където седеше блондинка със синя риза и нашивка, на която пишеше: „Полиция”. Тя му хвърли бърз поглед и взе паспорта му.

— Мистър Шакур?

Той се обърка и се взря в нея.

— Халед Шакур? That’s your name, Sir? [9] That’s your name, Sir? (англ.) — Това вашето име ли е, сър? — Б. пр.

Преди да отговори, измина секунда, дълга като вечност.

— Yes — каза той и кимна бързо два пъти. — Yes, that’s my name. [10] Yes… Yes, that’s my name (англ.) — Да… Да, така се казвам. — Б. пр.

— Каква е целта на посещението ви?

— Идвам при сестра си — по челото му изби пот. — На гости.

— Мога ли да видя билета ви за обратния полет?

— Да, разбира се — естествено, че го бяха снабдили с билет за обратен полет, с който уж трябваше да се върне след три месеца в Лондон. Той порови във вътрешния си джоб, намери билета и го промуши през прозорчето на гишето.

— Колко пари имате в себе си? — попита полицайката, разглеждайки билета.

Саид извади портфейла си.

— Около две хиляди евро — отговори той и отвори портфейла си така, че тя да види пачката банкноти.

Полицайката му върна билета:

— Трябват ми името и адресът на сестра ви.

— Разбира се.

Саид благодари мислено на онези, които му бяха помогнали. Бяха предвидили всичко. На летището щеше да го посрещне жена, арабка с разрешение за постоянно пребиваване в страната. В продължение на дълго време тя бе молила да види брат си. За неин брат бяха избрали него.

От другия си вътрешен джоб Саид извади бележник, на който на ръка бяха записани името и адресът й, и ги подаде на жената зад прозорчето. Тя погледна набързо листчето и му го върна веднага с мила усмивка:

— Have a nice stay! [11] Have a nice stay! (англ.) — Приятно прекарване! — Б. пр.

Затворила прозорчето, тя се завъртя на въртящия се стол и излезе от будката.

Саид се огледа учудено наоколо. Бе сам — нито служители, нито охрана. Усещането бе идиотско — сам на паспортния контрол в напълно чужда страна.

Живееше ли въобще някой тук?

Минал през митническата проверка, Саид веднага видя жената, която го посрещаше. Тя стоеше до колона, близо до изхода, и държеше в ръце, както се бяха договорили, букет жълти лалета. Бе облечена с широки бели ленени панталони и червена блузка с дантелена якичка. През ръката й бе преметнато палто. Дългата й черна коса бе пусната върху раменете й.

Саид се отправи към нея с въпросително изражение на лицето си. Забелязала го, тя се усмихна нерешително, вдигна букета, сякаш го поздравяваше, и тръгна към него.

— Шира? — попита Саид.

— Халед — тихо каза тя, спряла на една протегната ръка разстояние.

Саид направи крачка напред, прегърна я и я разцелува по двете бузи. Възможно бе полицията или някой от имиграционните власти да ги следеше, за да докладва след това за видяното. Нека си мислеха, че това бе среща на брат и сестра, които дълго време не са се виждали. Среща — сърдечна и топла.

Тя му подаде букета и се усмихна, докато очите й изучаваха внимателно лицето му.

Саид взе букета, промърмори: „Благодаря!” и се огледа. Всичко наоколо бе непознато и ново. Не само миризмите, но и светлината — сякаш тук тя бе по-ярка и прозрачна.

— Имаше ли усложнения?

Той я погледна. Бе класическа красавица. Безупречно чиста кожа, пълни червени устни. Тя го изгледа с интерес.

— А, не. Никакви.

— Тогава предлагам да тръгваме — каза тя. — Вървете след мен, ще вземем влака.

Той тръгна след нея с кожената чанта в едната ръка и куфар в другата. По пътя тя купи билети за двамата от някакво гише.

След десет минути те вече седяха във вагона, рамо до рамо. От време на време си казваха по нещо, но тихо, почти шепнешком.

Саид не можеше да се отърси от усещането, че всичко това не му се случва на него. Вагонът, в който седяха, бе нов и съвременен. Хората наоколо говореха полугласно, с изключение на някакъв дебелак, който говореше по телефона с висок, треперещ глас, гледайки наоколо с празен поглед. Навън бе заснежена, тъмна безлюдност. А когато, чакайки влака, бяха стояли на перона, той бе усетил колко е студено тук. Много студено.

— Е и как е тук? — попита шепнешком той.

— Студено — усмихна се тя. — Много студено.

— А Осло?

— Малък град. Чист, направо стерилен.