Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Постоянно търсим отстъпници, такива, които са изменили на възгледите си и са се отказали от тероризма, но продължават да са пленници на тази мрежа. И ако успеем да намерим такива, то това ще е грандиозен успех.

Сандра постави лакти на масата, сплете пръсти и се наведе напред:

— Значи задачата ни е да напипаме тези връзки?

Забеляза, че Тур се пули към гърдите й. Наистина, веднага вдигна поглед и й отговори с усмивка:

— Точно така. Въпреки че това ще отнеме много време. Току-виж сме го откарали до пенсия.

— Е и какво? — облегна се назад Сандра.

— Надявам се, че семейството ти няма да възразява, че работните ни дни ще са дълги.

— Досега никой не се е оплаквал, че си лягам късно.

Тур прихна:

— О’кей. Няма да те измъчвам с въпроси за личния ти живот.

Сандра го изгледа учудено. „Какво по дяволите…?”, помисли си тя. Бе решил да се заиграва с нея ли?

— Томи? Аз съм.

Сякаш от плещите му падна тежък товар. Томи притисна мобилния до ухото си и стана от дивана.

— Здрасти! — каза той, без каквато и да е интонация, въпреки че му се искаше да крещи от радост.

— Как си?

— Доста busy [7] Busy (англ.) — зает. — Б. пр. . А ти?

— Busy като дявол.

— Така ли?

— Какво, не ти ли допадна?

— За предложението ли питаш?

— Ами, да.

— Не знам. И там, където съм сега, не е зле — седна на новия си диван с модерния цвят offwhite [8] Offwhite (англ.) — бяло с лек оттенък на жълто или сиво. — Б. пр. , който бе купил от разпродажба в магазин „Шейдар” за седем хиляди крони той. Никога досега не бе имал толкова скъпа мебел. Ръката му, стискаща телефона, се изпоти. Колко дълго можеше да протака? А ако изведнъж Микаел кажеше: „Е, щом е „не”, значи е „не”? И затвореше телефона? Къде бе тя, точката, от която нямаше връщане назад?

— Къде си?

— В едно кафене в центъра. Не знам как се казва това място. Току-що имах среща тук. Слушай, а не искаш ли да дойдеш? Ще пийнем по биричка!

Томи хвърли поглед на часовника. Бе девет и половина вечерта.

— О’кей. Разбери как се казва кафенето.

Томи чу как Микаел се обръща към някого, а след това каза в слушалката:

— „Чичо Доналд”. На „Университетсгате” е.

— Ще дойда до двадесет минути.

Към полунощ договорът бе готов, а условията — описани на ръка и скрепени с подписите на двете страни на лист хартия, който им бе донесъл келнерът. Трябваше да започне работа направо от утре. Срокът за предупреждение за напускане на предишната месторабота бе три месеца, но този проблем Томи трябваше да реши сам. В най-лошия случай щеше да му се наложи през следващите три месеца да работи два пъти повече. В най-добрия — ако успееше да се договори с Данъчната служба — щяха да го освободят по-рано.

Томи щеше да започне като съдружник. Формално длъжността му щеше да бъде „заместник на изпълнителния директор”. Заплатата му вече бе 550 000 — със сто и повече хиляди, отколкото получаваше в момента. А през следващите дни щяха окончателно да уточнят подробностите относно бонусите и опциите.

Докато подписваха предварителния вариант на договора, в главата на Томи леко шумеше — изпитите три пъти по половин литър също си казваха думата. Той гледаше доволното лице на Микаел. Последният изглеждаше също толкова шикозно, колкото и вчера — бисернобелите му зъби бяха в контраст със загорялото му лице и черната коса.

Ето че Томи бе направил най-импулсивната постъпка в живота си. Само преди пет минути банковият заем от 1,8 милиона, взет за закупуването на апартамента, бе най-безумната му постъпка. А от този момент нататък вноските и лихвите за погасяването на заема зависеха от усмихващия се денди, който седеше от другата страна на масата. От това дали щеше да сдържи обещанието си.

Понякога обаче трябваше да се рискува. Ако бе жив баща му, сигурно щеше да посъветва Томи да подпише предварителното споразумение. Баща му се бе опасявал значително по-малко от риска от Томи. Постоянно се бе набърквал в рисковани начинания — било то участие със собствен капитал в спекулативни сделки с недвижими имоти или защита на клиенти, от които другите адвокати са се отказали. Поради това, между другото, не му бе оставил никакво наследство — всичко бе отишло за покриване на дълговете му. Който обаче не рискуваше, той не пиеше шампанско. Това бе запомнил от баща си.

— Имаш вид на влюбен гимназист — засмя се Микаел.

Потупа го по рамото.

— Много заеми ли имаш? — попита Микаел.

— Като цяло… за апартамента, за следването… приблизително два и половина милиона.