Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Той кимна и огледа пътниците наоколо.

— Заедно… ли ще живеем?

— Да. Такъв е планът. Ще живеете в моя апартамент.

Двамата замълчаха за дълго.

Влакът спря на първата гара. Дебелакът с мобилния телефон слезе. Влакът потегли и навлезе в тунел.

— Трябва, колкото се може по-бързо, да се ориентирам тук — произнесе Саид. — На първо време ще ми бъдете учителка.

— Това ми е ясно, но трябва да ви кажа нещо…

— Какво?

— Ще ви се наложи да спазвате моите правила.

Саид я погледна въпросително.

— Ще живеем под един покрив и искам още от самото начало да е ясно. Не възнамерявам да бъда ваша слугиня.

Саид не отговори. Гледаше светлинките, мяркащи се зад прозореца върху стената на тунела.

На следващата гара слязоха. Както и мнозина други. Следвайки Шира, Саид стъпи на перона, където бе много студено, и те продължиха нататък — към стоянката за таксита.

Почакали малко, двамата вече седяха на задната седалка на почти нов мерцедес. Таксиметровият шофьор бе тъмнокож. Индиец, предположи Саид, но не каза нищо на глас. Шира се наведе напред, каза адреса и подаде кредитната си карта.

Минаваше вече полунощ и по калните улици, по които минаваха, рядко се срещаха коли. Светлини обаче имаше навсякъде. Всичките пресечки бяха облени в светлина. След няколко минути стигнаха до сложна детелина. Покрай тях премина полицейска кола със синя лампа на покрива, но без сирени. Тук въобще не използваха клаксоните. Тукашните шофьори караха спокойно и разумно като в Арканзас, помисли си Саид. Върху една от сградите видя табло, което показваше температурата: минус 12 градуса. Почти веднага след това таксиметровият шофьор зави наляво и пое към тъмни жилищни сгради. Колата спря пред първата от тях. На улицата нямаше жива душа. Светеха само няколко прозореца. Останалите излъчваха пустота, мрак и студ.

Шира се наведе към него.

— Площад „Карл Бернерплас” — прошепна тя. Това бяха първите думи, откакто бяха слезли от влака. — Това място се казва „Карл Бернерплас”.

Саид кимна бавно, погледна през прозореца и потрепери. Как щеше да оцелее тук — в това сиво, безлюдно, ледено място?

Шира плати и те слязоха от колата.

Таксиметровият шофьор извади куфара и чантата от багажника, връчи ги на Саид, след което седна зад волана и потегли.

Следвайки Шира, Саид влезе във входа, пълен с велосипеди и детски колички. Докато чакаха асансьора, той трепереше от студ.

Крачките им отекваха силно в празния и тих коридор, след като асансьорът спря и те излязоха от кабинката. Шира отключи вратата и въведе Саид в апартамента.

Саид се спря и се огледа. Малко антре. Отляво имаше редица закачалки където едно върху друго висяха якета и палта, а отдолу — поставка за обувки.

Шира затвори вратата и в антрето веднага стана тясно.

— Влизайте — каза Шира.

Саид обаче стоеше, гледайки я с недоумение. След това посочи плахо към поставката за обувки — към детските ботушки.

— Имате деца?

— Да. Нима не ви казаха?

Саид поклати глава.

— Имам дъщеря — взря се внимателно в лицето му тя. — Къде се наранихте така?

Той не отговори и се извърна с досада.

Продължиха нататък. Отляво имаше баня и кухня. Отдясно — две спални. Направо бе холът. Той влезе и спря по средата на стаята, без да изпуска от ръце букета, чантата и куфара.

Холът бе мебелиран пестеливо и просто — зелен диван и два фотьойла със същата тапицерия до овехтяла овална масичка. Върху плота й се забелязваха петна от червен и черен туш. В другия ъгъл имаше маса за хранене с четири стола и телевизор. Стените бяха облепени със сиво-кафяви тапети на цветя. В ъгъла се търкаляха кукла и части от детски конструктор.

Шира влезе в хола. Саид й даде лалетата. Тя излезе отново, но скоро се върна и постави цветята във ваза на масата.

— Елате да ви покажа стаята ви — каза тя.

Следвайки я, той влезе през първата врата вляво. В малката стаичка с боядисани в синьо стени имаше обикновено легло, твърд стол и гардероб. Леглото бе застлано. Той постави върху покривката му куфара и чантата.

— Банята е отсреща, в коридора. Така че, ако искате да се пооправите, сега му е времето. А аз през това време ще приготвя нещо за ядене.

Саид свали очилата си и разтри лицето си с длани.

— Детето… — каза той. — Къде е детето?

— Казва се Тахмина. Сега е на долния етаж, при съседите.

— При какви съседи?

— Семейство от Иран. Понякога си помагаме с децата. Тахмина е често там. Вече е късно и тя ще остане да спи там.