Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Микаел допи остатъка от бирата си и остави шумно халбата на масата.

— Дреболия. До две години ще си изплатил всичко. Стига да искаш.

Микаел се обърна и даде знак на минаващия покрай тях келнер. Томи поклати глава.

— Не мога само да разбера как може арабин да има компания, занимаваща се със събиране на дългове. Не знаех, че това е разрешено при мюсюлманите.

— Той живее в Джида — отговори му Микаел. — Далече от всичко това. Единственото, което го интересува от дейността ни, е личният му доход. Едва ли има представа с какво се занимава „Глобъл кепитъл”.

— А ти бил ли си там?

— В Джида ли? — усмихна се Микаел.

— Там е опасно, нали така? Терористи са убивали чужденци…

— Твърде си нервен, Томи. Не вярвай на всичко, което чуваш — вдигна халбата си и се засмя той. — Дявол да го вземе, Томи, ти дори и представа си нямаш за какво се подписа.

В 23:05 на летище „Гардермоен” в Осло се приземи норвежки самолет, идващ от Лондон. Минал по пистата за рулиране, той спря меко до „ръкава”. Първи от самолета забързаха делови мъже със строги костюми и куфарчета в ръце. Устремиха се към ескалатора и дългите коридори, които водеха към залата за пристигащи. Вървяха с такава скорост, сякаш бързаха да се махнат колкото се може по-скоро оттам.

Най-последният пътник, който стана от предпоследния ред и тръгна по пътеката между празните седалки, бе Саид.

Саид ал Харби или Халед Шакур — това име пишеше сега на паспорта му — държеше пред себе си малка кожена чанта. Бе с тъмен костюм, риза и вратовръзка. Гъстата му черна коса бе сресана назад. Очила с бели метални рамки и прозрачни лещи също му помагаха да промени облика си. На средния пръст на дясната си ръка носеше пръстен със зелен камък, а на китката на лявата — спортен часовник „Тисо”, истински, купен за няколкостотин долара. Видът му се разваляше само от видимия белег през цялата половина на лицето му и изкривения, деформиран нос. Кожата на лицето му бе загрубяла и потъмняла след многото месеци, прекарани под палещото слънце. Най-много го отличаваше от бившия Саид обаче това, че сега тежеше с тридесет килограма по-малко, отколкото преди половин година. В предишния си живот той, както и повечето саудитски араби, бе дебел и тежеше почти сто килограма при ръст от метър осемдесет и четири. Сега тежеше по-малко от седемдесет.

Бе прекарал кратко време в лагера на границата между Афганистан и Пакистан — значително по-малко, отколкото бе планирано. Бяха тръгнали слухове, че агентите от националната гвардия — аха-аха — ще го открият. В съседните села бяха идвали някакви хора, които бяха разпитвали предпазливо местните жители за него. Както бе научил Саид, принц Ясир бе оцелял, но до края на дните си щеше да остане прикован към инвалидна количка. Бе обещал един милион долара на онзи, който докара Саид в Саудитска Арабия или друга, приятелска й страна. За семейството си Саид бе научил само, че са ги лишили от правото да излизат зад граница, а баща му е арестуван.

При тези обстоятелства възникна необходимостта Саид да бъде изведен спешно в чужбина. Най-добре в страна, която в никакъв случай нямаше да го предаде на Саудитска Арабия.

Провалът на акцията в Осло бе открил нова възможност. Там трябваха хора.

След два дни му бяха връчили новия паспорт и го бяха пратили със самолет от Пакистан за Норвегия.

Саид кимна късо и сдържано на стюардесата, която го изгледа съсредоточено, докато той минаваше покрай кабината на пилотите. С широка крачка продължи нататък, качи се с ескалатора и постоя малко, озовал се в почти празния коридор, облицован със светла дървена ламперия. Видя в каква посока вървяха останалите пътници и тръгна след тях.

Ето го и паспортният контрол. Две опашки. Саид се спря и се огледа наоколо. Стана му горещо. Знаеше обаче, че британският паспорт, лежащ във вътрешния му джоб, е изработен професионално.

Въздъхна дълбоко, застана на по-дългата опашка и поради липсата на навик рови дълго във вътрешния джоб на сакото си, докато извади паспорта. Отвори го и погледна снимката на Халед Шакур, направена преди няколко дни в Пешавар. Очилата, косата, загрубялото и отслабнало лице, изкривеният нос го правеха съвсем неузнаваем. Дори баща му и майка му едва ли биха го познали.

Опашката спря. Той погледна предпазливо напред и видя млада двойка — изглежда, също араби, които бяха летели с него. Те спореха на висок глас с жена с униформа зад стъклото. Саид се вгледа в нея. Полицайка? След няколко секунди се появи още един служител с униформа и отведе арабската двойка. Изчезнаха зад някаква врата, която веднага се затвори.