Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Точно така, припираха ме. Така че нямах избор. Или се съгласявах веднага, или не — бе му отговорил Томи.

— По принцип всичко може да се договори.

— Не и в този случай — Томи бе забелязал, че като че ли се оправдава. Доколкото си спомняше, чичо Ерик за пръв път влизаше в сериозен спор с него. И това не му бе харесало.

— Мда. Е, какво пък, остава ни само да те поздравим и да ти пожелаем успех, Томи. Ще ти стискаме палци. Лизбет ти праща много поздрави.

Разговорът бе приключил. От него обаче бе останало някакво болезнено усещане, което бе напуснало Томи едва след няколко часа.

Следващите дни минаха някак си незабелязано. Сутрин Томи довършваше задачите си в старата си работа, в Данъчната служба. А от обяд до късно вечерта седеше в офиса на „Бюгдьойале”. Рядко стигаше до леглото си преди полунощ.

На първо време имаше дребни сблъсъци и недоразумения, но като цяло се сработиха добре с Микаел. По-точно Томи просто свикна. Микаел бе голям всезнайко и изискванията му бяха големи, но Томи знаеше това предварително. Той прецени много бързо, че е по-добре да се съобрази с тези обстоятелства, и поради това започна да се съветва с Микаел по всички въпроси — важни и незначителни. Що се отнасяше до покупките, като се започнеше с дреболии като канцеларските материали и саксиите с цветя и се стигнеше до по-важните неща от типа на оформлението на визитните картички и табелките на вратите, купуването на телефоните, компютрите и програмното обезпечаване — Микаел взимаше еднолично решенията. Той се занимаваше със счетоводното обслужване, одиторите и процедурата по регистрацията. На Томи се падна да се занимава с печатарските поръчки на бланки и пликове с фирмения знак.

Едно нещо не харесваше на Томи и то бе предимно причината за първоначалните им търкания, а именно това, че Микаел му предложи да купува със собствените си, събирани с пот на челото спестявания. Наистина, кълнеше се и се кръстеше, че всичките разходи щели да бъдат компенсирани, щом само главният офис преведе парите от Лисабон.

Томи имаше в сметката си петдесет хиляди крони, но смяташе тези пари за свой резерв. Освен това се канеше да изхарчи малко от тях за собствените си нужди — да си купи нови дрехи (с двата костюма, с които разполагаше, явно нямаше да мине), да смени хладилника в апартамента си, който бе на издъхване, а и да се сдобие със съдомиялна машина. И най-важното — да си осигури нормална кола вместо сегашната развалина.

В резултат на това към края на първата седмица в сметката му бяха останали по-малко от четири хиляди.

Мисълта за чичовите му съмнения не му даваше мира. Може би наистина бе избързал напразно, не бе трябвало да се вкопчва така, без размисъл, в тази възможност.

Саид се събуди и отвори очи. И отново чу звука, който го бе събудил. Детски плач — тихото хленчене на Тахмина. Все още не бе свикнал със звуците, свързани с малки деца. Всичко това му бе съвсем чуждо.

Навън бе все още непрогледен мрак. Той отметна твърде дебелото и тежко одеяло, спусна краката си на пода и посегна към часовника си, който лежеше върху бялото нощно шкафче. Бе седем и петнадесет. Зад вратата се чуха леки забързани стъпки. И неясният шепот на Шира. Тахмина престана да хленчи.

Саид седеше, отпуснал ръце върху голите си бедра. Вслуша се в звуците зад вратата — пусната и спряна чешма, бързите и решителни стъпки на Шира, забързаното топуркане на босата Тахмина, шепнене. След това по пода бе влачен стол, дрънна стъкло, отвори се или се затвори врата. Той усети слаб аромат на кафе и сапун.

Закрил лицето си с ръце, Саид видя Нура. Лежеше върху бял чаршаф. Сякаш спеше. Върху челото и скулите й имаше кървави ивици. Едно от очите й бе се слепнало от засъхналата кръв.

Щеше ли някога омразата да отслаби хватката си? Или всеки път щеше да се връща така, както сега? Защо Аллах бе позволил ненавистта да гори толкова силно, толкова ярко, без да загасва?

Той стана изведнъж; облече панталоните и фланелката си, хвърлени на купчина на пода, и излезе от спалнята.

В него се зряха два чифта очи. Приклекнала, Шира обличаше Тахмина.

— Братчето на мама — каза Тахмина на арабски, взирайки се сериозно в него.

Саид замря. Кимна. За пръв път през изминалата седмица момичето се бе обърнало направо към него. До този момент само го бе гледала, а когато се опитваше да я заговори, се бе извръщала уплашено. Поради това бе престанал да й обръща внимание, бе я оставил на мира.