Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Тоя отговор изцеди най-малко две от водките направо от черния ми дроб. Поизправих се на столчето.

– Соубъл ли? Тя ли ти се обади?

– Да, струва ми се. Каза, че ти си й дал името ми. И че щели да ми задават само рутинни въпроси. В момента идва насам.

– Къде?

– В офиса.

Замислих се, обаче едва ли някаква опасност заплашваше Соубъл, даже да отидеше там без Ланкфорд. Рулей нямаше да направи нищо на ченге, особено в собствения си офис. Повече ме безпокоеше Соубъл и Ланкфорд да не са надушили дирите на Рулей и да ме лишат от шанса лично да отмъстя за Рол Левин и Хесус Менендес. Дали не беше оставил пръстови отпечатъци? Или някой съсед го бе видял да влиза в дома на Левин?

– Само това ли ти каза?

– Да. Щели да разговарят с всичките му скорошни клиенти и аз съм бил последният.

– Не разговаряй с тях.

– Сигурен ли си?

– Не и в отсъствието на адвоката си.

– Няма ли да станат подозрителни, ако не разговарям с тях, например да им дам алиби или нещо от тоя род?

– Няма значение. Няма да разговарят с теб, освен ако аз не разреша. А аз не разрешавам.

Свих свободната си ръка в юмрук. Не можех да понеса мисълта, че давам правни съвети на човека, който същата сутрин е убил мой приятел.

– Добре – отвърна Рулей. – Ще я отпратя.

– Къде беше сутринта?

– Аз ли? Ами тук, в офиса. Защо?

– Някой виждал ли те е?

– Робин дойде в десет. По-рано никой.

Представих си жената с прическа като сърп. Не знаех какво да му кажа, защото часът на смъртта не ми беше известен. Не исках да споменавам нищо за проследяващата гривна, която би трябвало да носи на глезена си.

– Обади ми се, след като детектив Соубъл си тръгне. И не забравяй, каквото и да ти каже тя или нейният партньор, не разговаряй с тях. Може да те лъжат колкото си щат. А всички го правят. Смятай всичко, каквото ти кажат, за лъжа. Просто ще се опитат да те измамят, за да разговаряш с тях. Ако ти заявят, че аз съм казал, че можеш да разговаряш с тях, значи лъжат. Вдигни телефона и ми се обади, аз ще им кажа да се разкарат.

– Ясно, Мик. Така ще постъпя. Мерси.

И прекъсна връзката. Затворих телефона и го пуснах на бара като нещо мръсно и изхвърлено.

– Да, моля – измърморих.

Пресуших повече от четвърт от моята половинка, после пак взех мобилния. Използвах бутона за бързо набиране, за да се обадя на Фернандо Валенцуела. Беше си вкъщи, току-що си идваше от мача на „Доджърс“. Това означаваше, че си е тръгнал рано, за да изпревари трафика. Типичен лосанджелиски запалянко.

– Рулей още ли носи проследяваща гривна?

– Да.

– Как действа? Можеш ли да проследяваш къде е бил или само къде е в момента?

– Това е система за глобално позициониране. Излъчва сигнал. Можеш да я проследиш в миналото и да определиш къде е ходил някой.

– Програмата там ли е или в офиса ти?

– В лаптопа е, мой човек. Какво става?

– Искам да видя къде е бил той днес.

– Ами чакай да го включа. Един момент.

Допих гинеса си и казах на бармана да ми налее още една халба, докато Валенцуела включваше лаптопа си.

– Къде си сега, Мик?

– В „Четирите зелени полета“.

– Случило ли се е нещо?

– Да, случи се. Включи ли вече лаптопа?

– Да, пред мен е. За колко време искаш да проверя?

– Започни от сутринта.

– Добре. Той… хм… днес не е скитосвал много. Проследявам го от дома му до офиса в осем. Като че ли е отскочил някъде наблизо – на една-две преки, сигурно на обед – после пак се е върнал в службата си. Още е там.

Замислих се. Барманът ми донесе новата половинка.

– Как се маха това нещо от глезена, Вал?

– Искаш да кажеш, ако беше на негово място ли? Не можеш да го свалиш. Гривната се завинтва и ключето е уникално. Като секретен ключ. Единственият е в мен.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно. Нося го на ключодържателя си, мой човек.

– Няма ли фабрични копия?

– Не би трябвало. А и всъщност няма значение. Ако целостта на пръстена бъде нарушена, даже само да го отвори, системата ще ме алармира. Освен това има още нещо, казва се масдетектор. Щом сложа тая джаджа на глезена му, компютърът ме алармира в момента, в който регистрира, че там няма нищо. А такова нещо не се е случвало, Мик. Единственият начин е с трион. Да си отреже крака и да остави гривната на глезена. Това е единственият начин.

Изгълтах пяната на новата си бира. Тоя път барманът не беше проявил творчество.

– Ами батерията? Ако батерията се изтощи, ще изгубиш ли сигнала?

– Не, Мик. И това съм предвидил. Той има зарядно устройство и букса на гривната. През няколко дни трябва да го включва, за да я зарежда. Нали разбираш, докато седи на бюрото си или подремва. Ако батерията падне под двайсет процента, компютърът ме алармира и аз му се обаждам, за да го подсетя да я зареди. Ако и тогава не го направи, следващата аларма е при петнайсет процента, а при десет гривната почва да свири и той няма как да я изключи. С такова писукане на можеш да избягаш. А след последните десет процента пак имам още пет часа възможност да го следя. За пет часа лесно ще го открия, фасулска работа.