Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Ланкфорд не лапна въдицата. Не ми каза часа на смъртта. Може още да не го знаеше.

– Кога за последен път разговаряхте с него? – вместо това попита той.

– Снощи по телефона.

– Кой на кого се обади и защо?

– Той ми се обади и попита дали мога да отида по-рано на мача. Отговорих му, че мога.

– Защо?

– Той обича да… обичаше да гледа загряването. Каза, че можело да обсъдим някои подробности по делото Рулей. Нищо конкретно, но миналата седмица не ме беше осведомявал за развитието на разследванията си.

– Много благодаря за съдействието – саркастично заяви Ланкфорд.

– Нали разбирате, че току-що постъпих така, както съветвам да не прави всеки клиент и изобщо всеки, който е готов да ме послуша? Разговарях с вас без адвокат, разкрих ви алибито си. Сигурно съм се побъркал.

– Нали вече ви благодарих.

– Можете ли да ни кажете нещо друго, господин Холър? – обади се Соубъл. – За господин Левин или неговата работа?

– Да, има още нещо. Нещо, което сигурно трябва да проверите. Обаче искам да си остане поверително.

Вперих очи в униформеното ченге, което стоеше в коридора. Соубъл проследи погледа ми и ме разбра.

– Полицай, би ли изчакал навън, моля? – извика тя.

Униформеният излезе – стори ми се ядосан, може би защото го отпращаше жена.

– Добре – рече Ланкфорд. – Какво искате да ни съобщите?

– Ще трябва да проверя точните дати, обаче преди няколко седмици, през март, той работи по друго дело, свързано с мой клиент, който предаде един наркодилър. Левин се обади на някои хора, помогна за разпознаването на дилъра. После научих, че оня бил колумбиец и имал доста широки връзки. Може да е имал приятели, които…

Оставих ги сами да довършат многоточието.

– Не знам – вторачи се в мен детективът. – Доста чисто е извършено. Не ми прилича на отмъщение. Нито са му прерязали гърлото, нито са му изтръгнали езика. Един изстрел, плюс това, че са претършували кабинета. Какво може да са търсили хората на дилъра?

Поклатих глава.

– Може би името на моя клиент. Според споразумението, което постигнах, самоличността му се запазваше в тайна.

Ланкфорд замислено ме погледна.

– Как се казва клиентът?

– Не мога да ви кажа. Адвокатска тайна.

– Добре, ето, че пак почнахме с тия глупости. Как да разследваме тая информация, след като не знаем дори името на клиента ви? Хич ли не ви пука, че приятелят ви лежи там на пода с парче олово в сърцето?

– Пука ми, да. Явно аз съм единственият тук, на когото му пука. Обаче също така съм обвързан от правните принципи и етика.

– Възможно е клиентът ви да е в опасност.

– Нищо не заплашва клиента ми. В затвора е.

– Жена е, нали? – попита Соубъл. – Все повтаряте „моя клиент“, вместо „той“ или „тя“.

– Няма да разговарям с вас за моя клиент. Ако ви интересува името на дилъра, то е Ектор Аранде Моя. Намира се във федерален затвор. Струва ми се, че обвинението е повдигнато от Управлението за контрол на наркотичните вещества във връзка с дело в Сан Диего. Повече нищо не мога да ви кажа.

Соубъл си записа всичко. Реших, че вече съм им дал достатъчно основания да оставят на мира Рулей и да не търсят педерастки мотиви.

– По-рано идвали ли сте в кабинета на господин Левин, господин Холър? – попита ме тя.

– Няколко пъти. Обаче не през последните два месеца, най-малко.

– Имате ли нещо против да дойдете с нас отзад? Може би ще забележите нещо странно или липсващо.

– Той още ли е там?

– Жертвата ли? Да, още е така, както са го открили.

Кимнах. Не бях сигурен, че искам да видя трупа на Рол Левин на местопрестъплението. После изведнъж реших, че трябва да го видя и че не бива да забравям гледката. Това щеше да разпалва решимостта ми да изпълня плана си.

– Добре, ще дойда.

– Тогава си обуйте това и не пипайте нищо, докато сте там – нареди Ланкфорд. – Все още не сме свършили с местопрестъплението.

Той извади от джоба си чифт сгънати хартиени калцуни. Седнах на дивана на Рол и ги обух, после тръгнах след двамата по коридора към стаята на убийството.

Тялото на Рол Левин лежеше така, както го бяха намерили – по корем на пода с обърнато надясно лице, отворени очи и уста. Позата му беше неестествена, с единия хълбок по-високо от другия и с ръце зад гърба. Изглеждаше очевидно, че е паднал от стола си, който се намираше зад него.

Моментално съжалих за решението си да дойда в кабинета. Внезапно разбрах, че този последен поглед към лицето на Рол ще помрачи всичките ми други зрителни спомени за него. Трябваше да се опитам да го забравя, за да не ми се налага мислено да се взирам в тия очи.