Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Същото беше с баща ми. Единственият ми зрителен спомен от него беше за мъж на легло. Тежеше най-много четирийсет и пет кила и ракът го разяждаше отвътре. Всичките ми други спомени бяха фалшиви и идваха от снимките в книгите, които бях чел.

В стаята работеха неколцина души. Криминалисти и патолози. На лицето ми трябва да се беше изписал ужасът, който изпитвах.

– Знаете ли защо не можем да го покрием? – попита ме Ланкфорд. – Заради хора като вас. Заради О’Джей Симсън. На това му викат „местене на веществени доказателства“. Нещо, на което вие адвокатите веднага ще се нахвърлите. Затова край с покриването на трупа с чаршаф. Поне докато не го извадим от тук.

Не отговорих. Само кимнах. Имаше право.

– Бихте ли се приближили до бюрото, за да ни кажете дали виждате нещо необичайно? – помоли ме Соубъл, която явно изпитваше известно съчувствие към мен.

Подчиних се с признателност, защото можех да застана с гръб към трупа. Отидох при бюрото, което се състоеше от три работни маси, образуващи буквата Г в ъгъла на стаята. Познах, че е купено от магазина на ИКЕА в недалечния Бърбанк. Нищо луксозно, просто и удобно. На централната маса в ъгъла имаше компютър и подвижен плот за клавиатура. Масите от двете страни си приличаха като две капки вода и Левин сигурно ги беше използвал, за да не смесва различните си разследвания.

Погледът ми се задържа върху компютъра и се зачудих какви сведения за Рулей има във файловете му. Соубъл забеляза накъде е насочено вниманието ми.

– Нямаме компютърен специалист – поясни тя. – Участъкът ни е съвсем малък. Повикахме човек от шерифската служба, но ми се струва, че е изваден целият диск.

И посочи с химикалката си под масата, където се намираше компютърът. Един от пластмасовите капаци беше свален и оставен отзад.

– Вътре сигурно няма да има нищо за нас – прибави детективката. – Какво ще кажете за бюрата?

Първо се обърнах към масата вляво от компютъра. Отгоре бяха пръснати листове и папки. Погледнах някои заглавия и познах имената.

– Някои са мои клиенти, само че делата са стари. Приключени са.

– Сигурно са от кантонерките в килера – отвърна Соубъл. – Убиецът може да ги е изсипал тук, за да ни заблуди. Да скрие това, което е търсил или е взел. Бихте ли погледнали и тук?

Отидохме при масата вдясно от компютъра. Там не цареше такъв безпорядък. Видях календар, върху който Левин явно си беше отбелязвал отработените часове и за кой адвокат е вършил работа. Прелистих го и установих, че моето име се среща най-често през последните пет седмици. Точно както ми бяха казали детективите – всъщност той беше работил само за мен.

– Не знам – въздъхнах аз. – Не знам какво да търся. Не виждам нищо, което може да ви бъде от полза.

– Е, повечето адвокати и толкова не помагат – обади се иззад мен Ланкфорд.

Не си направих труда да се обърна, за да се защитя. Той беше при трупа и не исках да видя какво прави. Пресегнах се към картотеката с имена на масата, за да прегледам картичките.

– Не я пипайте! – моментално ме спря Соубъл.

Рязко си дръпнах ръката.

– Извинявам се. Просто исках да прегледам имената. Не…

Не довърших. Прииска ми се да си тръгна и да си взема нещо за пиене. Имах чувството, че хотдогът, който толкова ми се беше усладил на стадиона, се кани да излезе навън.

– Ей, я проверете там – нареди Ланкфорд.

Двамата със Соубъл бързо се завъртяхме и видяхме, че патолозите внимателно преобръщат трупа. Предницата на тениската на Доджърс, която носеше Рол, беше окървавена. Обаче Ланкфорд сочеше ръцете на мъртвеца, които по-рано не се бяха виждали под тялото му. Двата средни пръста на лявата му ръка бяха свити към дланта, докато външните оставаха изпънати.

– Тоя да не си е падал по говедата? – попита детективът.

Никой не се засмя.

– Какво мислите? – погледна ме Соубъл.

Вторачих се в последния жест на моя приятел и само поклатих глава.

– А, ясно – рече Ланкфорд. – Това е знак. Шифър. Иска да ни покаже, че го е извършил дяволът.

Спомних си, че Рол беше нарекъл Рулей „дявол“, въплъщение на злото. И тогава разбрах какво е последното послание на приятеля ми към мен. Умирайки на пода в кабинета си, той се беше опитал да ми каже. Да ме предупреди.

Отидох в „Четирите зелени полета“ и си поръчах гинес, обаче бързо ескалирах до водка с лед. Смятах, че няма никакъв смисъл да бавя нещата. Мачът на „Доджърс“ по телевизора над бара свършваше. Момчетата в синьо се бяха стегнали и имаха да догонват само още две точки. Течеше деветият ининг. Барманът беше приковал поглед в екрана, ала началото на новия сезон вече изобщо не ме вълнуваше. Не ме вълнуваха изненадите в деветия ининг.